![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Фолко видя последните мигове на Сивите заливи, видя как избухналите фонтани от огън и вода поглъщат разчупващите се кули, стени, покриви и изчезна градът, великият град, равен на който няма и няма да има в Средната земя, докато стоят троновете на Валарите и сетне тъмнината пое хобита и той вече нищо не си спомняше.
А когато дойде на себе си окончателно, то се учуди да види небето, и слънцето, и окапващите черни дървета, и приятелите си, бледи и отслабнали, тревожно навели се над него.
- Това... беше ли? – изстиска от себе си Фолко.
Всички мълчаха, и само Амрод отговори:
- Кой знае?
Фолко стоеше на върха на невисок хълм, по чудо оцелял в преминалите над Средната земя бури. Той гледаше нагоре – и чувстваше, че се е променило всичко, че светът никога няма да стане същия, защото Правият път престана да съществува. Благословената земя загуби последната си връзка със земите на смъртните.
„Ето го и краят на дните на Западните елфи в Средната земя – внезапно чу Фолко скръбния глас на Гандалф. – Дойде ред да се сбогуваме и ние, скъпи мой перианнат. Връзката между нашите два свята вече не съществува. Само с особеното разрешение на Манве – а навярно и на самия Илуватар – ще могат да идват кораби по Правия път. Ти направи всичко, което можа – и все пак постигна целта. Никой нямаше да преуспее повече. Средната земя щеше да стане родина на Мрака и Валарите само с цената на унищожение на целия свят в Последната битка биха могли да спрат Тъмата... Не плачи! И сбогом... сбогом... сбогом...“
Гласът на мага заглъхваше все повече, докато не замря съвсем.
И чак сега Фолко видя, че на ръката му повече я няма сивата гривна-убиец, а кога е изчезнала – никой и не забеляза в суматохата.
В околностите не беше останал нито един орк, гур, трол или призрак – всички бяха пометени от водите на Великото море. Гваетах Мори, на езика на елфите Авари. Просторите на Средната земя ставаха наистина владения на хората, в Арнор сега се установяваха нови стопани...
Но все пак трябваше да се движат, нещо да правят, нанякъде да вървят – колко може да се седи край руините?
Те някак си поделиха багажа. И бавно, много бавно, не закрачиха дори, а насила се повлякоха на изток.
ЕПИЛОГ
Над обезобразените от войните Западни предели на Средната земя бавно, сякаш с нежелание започваше новият ден – зимен, къс, плах. Към ниското небе се издигаха постепенно оредяващите пушеци на угасващите огньове. По пътищата препускаха конници, движеха се неголеми пехотни отряди. Дошлите от Изток опознаваха новите си владения. Нямаше го вече Арнор, а на високия престол на Наместниците седеше нов господар – предводителят на истерлингите, името на когото оцелелите арнорци замениха просто с Tepлинг, и под което той влезе във всички летописи на Новото кралство. Малко по малко военният хаос отстъпваше място на несигурния, но все пак мирен ред Но до всичко това още беше далеч, а засега смъртно уморените Фолко, Дребосъка, Торин и елфите бавно се влачеха от мястото, където – веем неотдавна се издигаха острите кристални пикове на Сивите заливи Те вече се приближаваха към границите на Графството (Фолко неудържимо го теглеше към къщи – един поглед да хвърли – оцеляло ли е поне нещо?), когато чуха недалечното ехо на много и много конски копита. Застигнаха ги на открито място, нямаше къде да се скрият, и те, като се спогледаха мълчаливо, решиха да не мърдат от място. Подобно на онова как седяха, очаквайки решението на своята участ, Фродо и Сам на мордорския път, така и другарите на Фолко мълчаливо се събраха на края на друма, застанали в тесен кръг и хванали мечовете. Да става каквото ще, но те нямаха намерение да се предават!
А насреща им иззад хълма излизаха една след друга свежите стотни на Истланд. Младите воини, горди от победата, яздеха наперено, хвалейки се един пред друг с взетата в боя плячка. Никой от тях дори и не обърна внимание на нищожната шепа довчерашни противници – за какво са им те сега? Замъглилата разума им воля на Олмеровия Пръстен вече не им действаше, изчезваше напластената им отвън жестокост, те отново ставаха самите себе си. Нямаше чест и слава в това, нито бе според законите на равнината да нападат победени! Нека си стоят! А ако намислят нещо да направят – тогава за един миг ще изчезнат!