Друговремец [bg]

Усмихнах се уморено.

- Да, но по-късно. Точно сега искам да чуете изповедта ми.

Той се изненада, но бързо събра професионалното си самообладание като расо.

- Но разбира се, chdre madame1, ако така желаете. Няма ли да е по-добре да повикам отец Жерар? Той е известен изповедник, а аз... - и сви рамене по галски, - разрешено ми е да слушам изповеди, но всъщност рядко ми се налага, защото съм прост учен.

- Искам вас - рекох твърдо. - Искам да започнем сега.

Той въздъхна примирено и отиде да вземе епитрахила си. Постави го на врата си, така че краищата му да са опънати по черното му расо, и седна на табуретката. Благослови ме набързо и зачака.

Разказах му. Всичко. Коя съм, как съм се озовала тук. За Франк, за Джейми. За младия английски драгун с пъпчивото лице, когото бях довършила в снега.

Анселм не промени изражението си, докато говорех, само кръглите му кафяви очи се окръгляха все повече. Когато приключих, той примигна веднъж-дваж, отвори уста, сякаш за да продума, затвори я и тръсна глава, за да я проясни.

- Не - рекох търпеливо. Отново се прокашлях, за да не звуча като жаба с прерязано гърло. -Нищо не сте си въобразил. И не сте недочул. Разбирате ли сега защо исках да ви го кажа под формата на изповед?

Той кимна разсеяно.

- Да. Да, разбира се. Ако... но, да. Искате да не споделям с никого. Също така, защото ми го разказвате под знака на свещенодействие, очаквате да повярвам. Но...

Той се почеса по главата и вдигна поглед към мен. По лицето му се разля широка усмивка.

- Колко изумително! - възкликна тихичко. - Колко изумително, колко прекрасно!

- Не бих използвала тази дума - отвърнах сухо, - но „изумително“ става.

Прокашлях се и се пресегнах за още вино.

- Това... това е чудо - промълви той, сякаш на себе си.

- Щом настоявате - рекох с въздишка. - Но искам да знам какво да правя. Виновна ли съм в убийство? Или в прелюбодеяние? Не че има какво да сторя и в двата случая, но искам да знам. И щом вече съм тук, какво да сторя? Може ли - трябва ли, - да използвам познанието си, за да... променя бъдещето? Не знам дори дали е възможно. Но ако е, имам ли право?

Той се заклатушка на табуретката си, мислеше. Бавно вдигна двата си показалеца, допря ги и дълго време се взира в тях. Накрая поклати глава и ми се усмихна.

- Не знам, ma bonne amie2. Тази ситуация, можете да сте сигурна, не е нещо, на което човек се натъква често в изповедалнята. Ще трябва да помисля и да се помоля. Да, особено второто. Ще обмисля ситуацията ви по време на бдението си пред Светото причастие. А утре може би ще мога да ви дам съвет.

Направи ми знак да коленича.

- Но засега, дете мое, ви опрощавам. Каквито и да са греховете ви, имайте вяра, ще са ви простени.

Вдигна една ръка в жест на благослов и постави другата на главата ми.

- Те absolvo, in nomine Patri, et Filii...3

Помогна ми да се изправя.

- Благодаря ви, отче - рекох. Понеже бях неверница, се бях възползвала от изповедта само за да го принудя да ме вземе на сериозно, но с лека изненада установих, че част от душевното ми бреме също се беше вдигнало. Или може би просто се чувствах така, защото бях казала истината на непознат.