22 ноември 1963

— Мога да ви дам нещичко за болката, стига полицаите да не възразяват.

Не възразяваха, ала аз бях против. Най-съдбовният час в живота ми — и в този на Сейди — предстоеше. Ето защо не исках някакви болкоуспокояващи да замъглят съзнанието ми.

— Имате ли от прахчетата за главоболие на „Гудис“?

Докторът сбърчи нос, сякаш бе надушил неприятна миризма.

— Имам аспирин „Байер“ и емпирин. Емпиринът е малко по-силен.

— Тогава ми дайте от него. И… доктор Пери?

Той вдигна поглед от чантата си.

— Двамата със Сейди не сме сторили нищо лошо. Тя пожертва живота си за своята страна… а аз бих пожертвал моя живот за нея. Но така и не получих възможност да го сторя.

— Ако е така, нека пръв да ви изкажа своята благодарност. От името на цялата страна.

— Президентът. Къде е сега? Знаете ли?

Лекарят изгледа въпросително ченгетата. Те се спогледаха, след което единият полицай каза:

— Замина за Остин, където ще изнесе реч, както бе предвидено в програмата. Не знам как трябва да тълкуваме тази постъпка — като проява на безумна храброст или на безумна глупост…

„Може би — мина ми през ума — сега «Еър Форс 1» ще се разбие, погубвайки Кенеди и всички други на борда. А току-виж Кенеди получил сърдечен пристъп или удар… Или някой престъпник решил да пръсне черепа му…“ Ами ако неотстъпчивото минало се мобилизира не само срещу извършителя на промяната, но и срещу променените неща? Не знаех. А и не ме интересуваше особено. Бях изпълнил своята роля. Каквото и да се случеше с Кенеди оттук нататък, вече не зависеше от мен.