Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Добре. И колко се очаква да ви чака?
— Докато реши, че е приемливо, Л’орик. Също като теб смятам да се задържа тук още няколко дни.
Той премрежи очи.
— Съсредоточаването.
Хеборик кимна и Л’орик въздъхна.
— Глупаци сме двамата с тебе.
— Може би.
— Преди време се надявах, че ще мога да се съюзя с теб, Призрачни ръце.
— Съюзът ни съществува, повече или по-малко. Достатъчно, за да осигури безопасността на Фелисин. Не че се справихме дотук особено добре с тази отговорност. Можех да помогна — изръмжа Хеборик.
— Изненадан съм, че не си потърсил отмъщение, ако си знаел какво й причини Бидитал.
— Отмъщение? Какъв смисъл има от това? Не, Л’орик, имам по-добър отговор за касапщината на Бидитал. Остави Бидитал на съдбата му…
Върховният маг се стъписа, но после се усмихна.
— Странно, само преди малко казах същото на Фелисин.
— Нещо… неумолимо има в тях.
Бяха излезли на пътя след отдалечаващите се легиони. Виждаха блясъка на поклащащите се железни върхове, като разтопен метал под пясъчния стълб, който от този ъгъл сякаш се издигаше право нагоре и се пръскаше на мъгливо петно от високите пустинни ветрове. Коураб Билан Тену’алас потръпна от думите на Леоман. Прахта се сипеше по гънките на дрипавата му телаба; въздухът толкова близо до Стената на Вихъра се беше сгъстил от утаяващия се пясък.
Леоман се завъртя в седлото да огледа воините си.
Коураб закрепи в стремето счупената пика. Беше капнал от умора. Буквално всяка нощ бяха опитвали набези, а дори когато отрядът му не се включваше пряко в боя, трябваше да се прикриват отстъпления, да се отбиват контраатаки и да се бяга. Да се бяга. Ако Ша’ик беше дала на Леоман пет хиляди воини, сега щяха да отстъпват малазанците. Чак до Ейрън, пребити.
Леоман обаче беше направил каквото можеше с това, с което разполагаше, и беше спечелил — с цената на много кръв — няколко скъпоценни дни. Нещо повече, бяха успели да преценят тактиката на адюнктата и качествата на войниците й. Неведнъж съсредоточеният им натиск срещу редовната пехота я бе накарал да се огъне и ако Леоман разполагаше с нужния брой хора, можеше да притисне здраво малазанците и да ги разбие. Но все идваха било Изгорените сълзи на Гал, било конниците на Уик или онези проклети морски пехотинци и пустинните воини бяха тези, които трябваше да отстъпят. В нощта, преследвани от конници също толкова опитни и неотстъпчиви като хората на Леоман.
Останали бяха около седемстотин — много ранени се налагаше да оставят зад себе си, а Изгорените сълзи на хундрилите ги намираха и избиваха, отнасяха като трофеи части от телата им.
Леоман отново се обърна напред.
— Приключихме.
Коураб кимна. Малазанската армия щеше да стигне Стената на Вихъра до залез-слънце.
— Нейният отатарал може да не успее. Може богинята да ги унищожи до крак още тази нощ.
Сините очи на Леоман се присвиха към настъпващите легиони и бръчките около тях станаха още по-дълбоки.
— Не мисля. Магията на Вихъра не е чиста, Коураб. Не, ще има битка, в самия край на оазиса. Корболо Дом ще командва Армията на Апокалипсиса. Ние с теб, и може би Маток, ще си намерим удобно място… за наблюдение.
Коураб се наведе от седлото и се изплю.
— Нашата война свърши — изръмжа Леоман и стисна юздите.
— Корболо Дом ще има нужда от нас — заяви Коураб.
— Ако е така, значи сме загубили.
Сръгаха конете и препуснаха към Стената на Вихъра.
Можеше да язди половин ден в лек галоп, после да забавя джагския кон в бърз ход за една камбана време и отново да продължи в лек галоп чак до свечеряване. Хавок нямаше равен на себе си. Карса беше преминал достатъчно близо покрай северния край на Угарат, за да види наблюдателите по крепостната стена, и те бяха изпратили отряд конници, за да го спрат при широкия каменен мост над реката — ездачи, които трябваше уж да стигнат там много преди него.
Но Хавок беше разбрал какво трябва, препусна в пълен галоп, изпънал шия, и стигнаха петдесет разтега пред гонещите ги воини. Пешеходците по моста се пръснаха, а мостът се оказа достатъчно широк, за да могат да минат лесно между колите и фургоните. Колкото и широка да беше река Угарат, стигнаха до другата й страна само за десетина изтупвания на сърцето и тропотът на копитата на Хавок премина от бърз каменен ритъм в тежък тътен по отъпканата пръст, щом навлязоха в Угарат Одан.
Разстоянието сякаш беше загубило значението си за Карса Орлонг. Хавок го носеше напред без никакво усилие. Нямаше нужда от седло и единствената юзда, увита около врата на жребеца, беше всичко, с което да го насочва. Нощем теблорът дори не го връзваше, оставяше го да пасе свободно тревата на степта, проснала се във всички посоки.