Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— В моя храм. Не бой се, безопасно е. Нито Фебрил, нито Бидитал ще те намерят там. Изцерена си със сила, момиче, тъй че трябва да поспиш.
— Какво искаш от мен?
— Още не знам. Мисля, че ще ми трябва помощ, и то скоро. Но изборът си е твой. Не си длъжна да отстъпваш… нищо, което не искаш. А ако решиш просто да си отидеш, и така ще е добре. Ще ти дам пари и храна за път — може би ще ти намеря и кон. Това можем да го обсъдим утре. Как се казваш?
Отново посегна и я вдигна без усилие.
— Сцилара.
— Аз съм Хеборик, дестраянт на Трийч, Тигъра на лятото и Бога на войната.
Тя го загледа, докато я носеше по пътеката.
— Боя се, че ще те разочаровам, Хеборик. До гуша ми е дошло от жреци.
Усети как сви рамене, а после й се усмихна уморено.
— Всичко е наред. На мен също.
Фелисин се събуди скоро след като Л’орик се върна с прясно заклано агне за своя питомец — демона Сивожаб. „Сигурно я е събудило пращенето на кокалите“, помисли си Върховният маг, като видя, че се размърда под зеблото.
Апетитът на демона беше ненаситен. Л’орик се възхищаваше на целеустремеността му, макар и не толкова на мърлявите му навици в яденето.
Фелисин стана и загърната с одеяло, се приближи до Л’орик. Мълчеше — косата й беше разрошена около младото й смугло лице — гледаше как демонът поглъща последния къс агнешко с шумно, свирепо мляскане.
— Сивожаб — измърмори Л’орик. — Новият ми питомец.
— Твоят питомец? Сигурен ли си, че не е обратното. Това нещо може да ни изяде и двамата.
„Наблюдателно. Права е, приятелю Л’орик. Сърцераздирателно. Ще ми се да се поразтъпча. Уви. Унилост. Смут. Самотност.“
— Добре. — Л’орик се усмихна. — Съюз е по-подходяща дума за това партньорство.
— По ботушите ти има кал и полепнали късчета тръстика и трева.
— Тази нощ пътувах, Фелисин.
— Търсеше си съюзници?
— Не нарочно. Не, търсех отговори.
— Намери ли?
Той помълча. После въздъхна.
— Някои. По-малко, отколкото очаквах. Но със сигурност научих едно. И то е, че трябва да се махнеш оттук. Колкото може по-скоро.
Тя го погледна питащо.
— А ти?
— И аз ще дойда. Веднага щом мога.
— Сама ли трябва да тръгна?
— Не. Със Сивожаб. И с още един… надявам се.
Тя кимна.
— Готова съм. До гуша ми дойде тук. Вече не мечтая за отмъщение срещу Бидитал. Искам само да се махна. Това страх ли е?
Л’орик поклати замислено глава.
— За Бидитал ще се погрижим, момиче. По начин, отговарящ на престъпленията му.
— Ако се каниш да го убиваш, бих те посъветвала да не пращаш Сивожаб с мене. Бидитал е силен — може би повече, отколкото си даваш сметка. Мога да пътувам и сама — никой няма да ме гони, в края на краищата.
— Не. Колкото и да ми се ще сам да убия Бидитал, той няма да умре от моята ръка.
— Има нещо злокобно в това, което казваш, Л’орик. А може би — в това, което не казваш.
— Ще има съсредоточаване, Фелисин. На някои… неочаквани гости. И не смятам, че някой тук ще преживее дълго компанията им. Предстои… голяма касапница.
— Тогава защо оставаш?
— За да бъда свидетел, момиче. Да видя колкото може повече.
— Защо?
Отвърна й с гримаса.
— Както казах, все още търся отговори.
— И те са толкова важни, че да рискуваш живота си?
— Да. А сега ще те оставя малко на грижите на Сивожаб. С него си в безопасност, а като се върна, ще е с необходимите неща за път и коне.
Тя погледна люспестото маймуноподобно същество с четирите очи.
— В безопасност, казваш. Поне докато не е гладен.
„Одобрение. Тази ще я пазя. Но не се бави много. Ха-ха.“
Хеборик пристъпи навън да посрещне госта си. Беше се загърнал в тежкото наметало и държеше ръцете си под сгъвките му, беше придърпал над главата си и качулката.
Л’орик забави стъпките си. Истината нямаше да може да се скрие от този човек и Хеборик се усмихна, като видя как се разшириха очите на Върховния маг.
— Да — промърмори Хеборик. — Упорствах. Но стана и се примирих.
— И какъв е интересът на Трийч тук? — попита Л’орик след дълго, притеснено мълчание.
— Предстои битка — отвърна Хеборик и сви рамене. — Извън това — не знам. Ще разберем, предполагам.
Л’орик изглеждаше изнурен.
— Надявах се, че ще те убедя да заминеш. Да отведеш Фелисин оттук.
— Кога?
— Тази нощ.
— Премести й бивака на левга оттук, отвъд североизточния край на оазиса. Три оседлани коня, още три товарни. Храна и вода за трима, да ни стигне до Г’данисбан.
— Трима ли?
Хеборик се усмихна.
— Не го знаеш, но в това да сме трима има… известна поезия.