Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Може ли да я видя?
Художникът го погледна с внезапно подозрение и Бъг добави:
— Самият аз съм нещо като историк.
— Тъй ли? Чел ли съм те? Известен ли си?
— Известен? Може би. Но едва ли си ме чел, защото все още не съм писал нищо.
— А, лектор значи?
— Учен, който плува в океана на историята.
— Това ми харесва. Може да го нарисувам.
— Е, може ли да видя картината ти?
Отговорът бе щедър жест с многоцветната длан.
— Ами, заповядай, стари друже. Виж гения ми лично.
Платното, изпънато на триножника, беше по-широко, отколкото високо, като за рисуване на пейзаж или моментална гледка на историческо събитие. Бе широко поне разтег. Бъг се отдръпна, за да обхване образа с поглед.
И видя два цвята, разделени с груб диагонал. Бодящо очите червено вдясно, мръснокафяво — вляво.
— Необичайно — измърмори Бъг. — И какво точно си изобразил?
— Какво ли? Ти сляп ли си? — Художникът посочи с четката. — Колоната! Ония там, настъпващите Едур, огромната армия! Знамето естествено. Знамето!
Бъг примижа над бойниците и зърна в далечината малкото петънце червено, челното знаме на авангарда.
— А, да. Разбира се. Сега виждам.
— Гениалността ми те заслепява, нали?
— О, да. Така ме заслепи, че не го разбрах, наистина.
Художникът ловко смени краката, залюля се опасно над каменния парапет и се вторачи навъсено към колоната на Едур.
— Разбира се, те сега са по-близо. Жалко, че не си донесох друго платно — щях да изпипам детайла още повече.
— Ами… спокойно можеш да използваш ей тази стена.
Рунтавите вежди се вдигнаха.
— Хм… умно. Ти наистина си учен.
— Вече трябва да си ходя.
— Да, да. Стига си ме разсейвал. Трябва да се съсредоточа, нали разбираш. Да хвана фокуса.
Бъг тихо заслиза по каменните стъпала и когато стъпи на уличното платно, промърмори:
— Чудесен урок.
Детайлите… толкова много неща имаше да свърши този ден.
След малко зави на някакъв ъгъл, поспря се и се приближи до един срутен храм. Там стоеше Турудал Бризад. Обърна се и погледна през рамо, щом Бъг спря до него.
— Някакви предложения? — попита богът, когото знаеха с името Блудния.
— В смисъл?
— Смъртният, когото помолих за тази задача, не се появи.
— О! Това не е добре. Джхеките вече са при портата.
— И първите Едур вече слизат от корабите, да.
— Защо не действаш сам? — попита Бъг.
— Не мога. Обликът ми налага известни… забрани.
— Аха. Подбутването. Дърпай и бутай.
— Да, само това.
— По-прям от това не можеш и да бъдеш.
Блудния кимна.
— Е, разбирам дилемата ти.
— Откъдето идва и въпросът ми — имаш ли някакви предложения?
Слугата помисли малко. Богът изчакваше търпеливо. Накрая Бъг въздъхна и рече:
— Може би. Изчакай тук. Ако успея, ще ти пратя някого.
— Добре. Надявам се, че няма да се забавиш много.
— И аз. Зависи от силата ми на убеждение.
— Е, тогава съм обнадежден.
Бъг си тръгна без повече думи. Забърза по кривите улици към кейовете. За щастие не беше далече. Когато излезе на Крайбрежната улица, видя, че само главните кейове са заети от слизащите от корабите воини на Тайст Едур. Видя и че не бързат много — знак за самоувереността им. Никой не им се беше опълчил. Продължи бързо надолу по Крайбрежна и стигна до малките кейове. И там намери целта си, малко бързоходно двумачтово корабче, което имаше нужда от нова боя, но иначе изглеждаше сравнително здраво. На палубата не се виждаше никой, но щом мина по мостика, чу гласове и тропот на ботуши.
Вратата на каютата се отвори широко и излязоха две жени с броня и с извадени мечове.
Жените отстъпиха встрани и след тях се появиха още трима. Висок мъж с посивяла грива и пурпурно връхно палто, втори до него, който явно трябваше да е някакъв маг. Третото лице Бъг позна тутакси.
— Добрутро, Шанд. Значи тук ви е пратил Техол.
— Бъг! Какво искаш, в името на Блудния?
— Добре казано, момиче. Тези великолепни войници да не са наетият от Шурк Елале екипаж?
— Кой е този? — попита сивокосият.
Шанд се намръщи.
— Слугата на работодателя ми. А вашият работодател работи за моя работодател. Идването му означава, че предстои нещо неприятно. Продължавай, Бъг, слушаме те.
— Няма ли първо да ни запознаеш?
Тя завъртя очи.
— Лоста…
— Вречен от Пурпурната гвардия — прекъсна я Бъг с усмивка. — Извинявай. Продължи.
— Корло…
— Негов Върховен маг. Още веднъж извинявай, но мисля, че е достатъчно. Нямам много време. Тези гвардейци ми трябват.
— За какво ти трябваме? — попита Лоста.
— Налага се да убиете бога на джхеките соултейкън.
Лицето на Вречения помръкна.