Аленото цвете и бялото

Той свежда леко глава — това не е истинско кимване, но жестът все пак говори за съгласие. Това й е достатъчно — тя пристъпва напред и го прегръща, сключва длани ниско зад гърба му и повдига едното си бедро, за да го пъхне между краката му.

— Ти също ми липсваше — казва тя и притиска буза към рамото му. Ароматът на мъжко желание едва доловимо се изплъзва изпод херметично закопчаната яка на ризата му. Шугър усеща как членът му се втвърдява, притиснат до бедрото й.

— Стаята е малка — казва той пресипнало, — но не мога нищо да направя.

— Разбира се, че не, любов моя, аз не се оплаквам — гука тя в ухото му. — Ще привикна скоро към това малко легло. Трябва само… — тя плъзва ръка към слабините му и плъзва пръсти по ерекцията му, — да го осветим.

Тя отстъпва малко назад, сяда на ръба на леглото и започва да разкопчава панталоните му, изважда члена му и го поема с устни. В продължение на няколко мига той остава неподвижен като статуя, но после започва да стене и — слава Богу! — да я гали по косата с несъмнена нежност. „Още е мой“, мисли Шугър.

Когато той започва да се движи, тя се отпуска назад на леглото и разтваря пеньоара си. С приглушен вик той прониква в нея. Въпреки опасенията си, тя е влажна и го приема с такова желание, каквото не би могла да инсценира и след половинчасова подготовка.

— Да, любов моя, ела, ела — шепне тя, докато той се разтърсва от вълните на оргазма. Тя го обгръща с ръце и крака, обсипва шията му с целувки — някои от тях хитро пресметнати, други искрени, но и сама не знае по колко от всеки вид.

— Ти си моят мъж — настоява тя убедително, докато топлата влага се стича между краката й.

След няколко минути, тъй като в стаята няма течаща вода, тя бърше слабините му с намокрена хавлиена кърпа.

— Спомняш ли си първия път? — пита тя шеговито.

Уилям се опитва да се усмихне в отговор, но вместо това прави смутена гримаса.

— Като си помисля, държах се като последен дръвник — въздъхва той и вперва поглед в тавана.

— Още тогава съзнавах, че в теб има нещо изключително — мърка тя успокояващо. Дъждът най-сетне е спрял и в дома на семейство Ракъм се е възцарила тишина. Облечен и подсушен, Уилям лежи в прегръдките й, макар че двамата едва се побират на леглото.

— Тази моя работа… — казва той замислено, търсещ съчувствие. — В парфюмериите „Ракъм“, искам да кажа… Посвещавам й часове, дни, цели седмици от живота си.

— Вината е на баща ти — Шугър повтаря думи, казани навремето от него, но така, че да звучат като искрен изблик на нейни собствени убеждения. — Ако беше изградил фирмата на по-логичен принцип…

— Именно. Но сега аз губя цяла вечност в издирване на неговите грешки и в поправяне на… на…