Аленото цвете и бялото

По обяд, когато Роуз донася обяда на Шугър и Софи, тя носи и съобщение за тях. Госпожа Ракъм имала гости на долния етаж и искала да ги разведе из къщата. Господин Ракъм настоявал никой да не смущава госпожа Ракъм, докато тя осъществява това свое желание. Абсолютно никой, нали разбирате.

— Ако желираното месо ви харесва, мога да ви донеса още. Десертът ще дойде след малко — добавя Роуз, за да смекчи мъката от затворничеството им.

Когато прислужницата излиза, между гувернантката и ученичката настава мълчание. Както всеки ден през настоящия ноември, утринното слънце се е скрило зад облаци, в стаята се смрачава, вятърът разтърсва стъклата на прозорците. Дъждовните капки трополят по тях като градушка.

— Е, толкова по-зле за въпросните гости — подема най-сетне Шугър, — щом няма да видят хубавата ти детска стая — искам да кажа, хубавата ти учебна стая. Това е най-веселата стая в цялата къща, а пък и играчките ти са много интересни.

Настава ново мълчание.

— Мама не ме е виждала от рождения ми ден — казва Софи, вперила поглед в един фъстък на чинията си и се пита дали при този странен нов режим след детронирането на Биатрис ще бъде наказана, ако откаже да изяде докрай желираното месо.

— Кога беше рождения ти ден? — пита гувернантката.

— Не знам, госпожице. Бавачката знае.

— Ще попитам баща ти.

Софи поглежда Шугър с ококорени очи, впечатлена от близките отношения на гувернантката й с високопоставени и неясни фигури от света на възрастните.

Шугър взема книгата на Мангнал и я отваря на произволна страница.

„… известен като «комплутеанският полиглот» от Комплутум, латинското име на Алкала…“ — това са думите, върху които спира погледът й. Тя веднага решава да преразкаже вместо това на Софи някой откъс от Библията, като го украси с артистично представяне на образите и описания на начина, по който са се обличали жителите на Галилея — а после… може би още малко от Езоп.

— Какво се случи на рождения ти ден? — пита тя Софи, докато разлиства Библията. — Да не си била непослушна?

Софи обмисля отговора си. Сребристосива светлина прониква през мокрите от дъжда прозорци и пада върху смръщеното й, пухкаво личице.

— Не помня, госпожице — казва тя накрая.

Шугър започва да тананика весело, сякаш иска да каже „Това не е толкова важно“. Отказва се от „Книга на Йов“, обмисля „Естир“, но отхвърля и нея, като се досеща за многото убийства и мазането на девици с благовонни масла, после се зачита в „Немия“, но нескончаемите изреждания на имена там са дори по-досадни от списъците на Агнес Ънуин. Оглежда се из стаята, търсейки някаква идея, и вижда дървените фигури на животни в единия ъгъл.

— Ще ти разкажа — казва тя, затваряйки Библията, — историята за потопа и Ноевия ковчег.