Сборник "Войните на Амтрак"

— Чу ли ме?

— Идеално. — „Мексиканецът“ се усмихна. — Видях те, когато мина през вратата. Мютите не плуват и никой от тях не би имал смелостта да се промъкне на кораб с колела. Имаш късмет, че не те видяха стражите. Но и те са късметлии. Ако те намерят сега, половината ще останат без глави.

— Защо не ми каза всичко това миналата нощ, вместо да ми чупиш главата?

— Нямаше време да се представя официално. А не исках вътрешностите ми да бъдат гравирани от някой разгорещен художник с повече глупост в главата, отколкото здрав разум. — Мексиканецът протегна ръка: — Сайд-Уиндър. А ти кой си?

— Ханг-Файър. Къде са ми оръжията?

— Погрижих се за тях. Даваш ли си сметка какво щеше да се случи с теб, ако те бяха хванали с тях?

— Доста неща, и всичките неприятни.

— Да, например да ти опекат задника. Могат също да те одерат, да те сварят жив, да те накълцат на кайма или да ти пъхнат краката в пещта на котлите — много, много бавно. Представяш ли си?

— А ти как можеш да носиш нож?

— На мен ми вярват. Аз съм главен надзирател, отговарям за работниците. Общо сме шестима. Задачата ни е да помагаме на динките да контролират работниците и ренегатите по време на пътуване. Мнозина от тези с израстъци са страхливи, но има и други, които не приемат с голямо желание новия ред. Те трябва да бъдат укротявани. Наличието на техен човек помага положението да се уреди по-лесно.

— Какво става с онези, които не се поддават на укротяване?

— Завързват ги на лопатките на колелата.

— За колко време?

— За колкото трябва.

Стив шумно пое въздух.

— Мръсно…

Сайд-Уиндър вдигна рамене.

— Това е само като начало. Има и още по-лошо, повярвай ми. Динките са майстори. Но ти знаеш всичко това. Преди да продължим, прав ли съм да мисля, че се опитваш да пътуваш тайно?

— Да… но бях запланувал да бъда с групата горе.

— По този начин е по-добре. Странно как се уреждат нещата. Аз получих съобщение, че може да се появиш на търговската върлина, но не очаквах да те срещна на кораба.

— Аз също… Я ми кажи — точно когато тръгнахме, имаше ужасна експлозия. Какво се случи… дали не се взриви някой от корабите?

— Де такъв късмет. Бяха седемдесет и два оръдейни салюта за сбогуване на Яма-Шита с твоите приятели. Зареждат се откъм дулото. Тридесет и шест от всяка страна, по дванадесет на палуба. Имат ей такава цев… — той разпери ръце, после събра юмруци — изстрелват ей толкаво гюле.

Стив се намръщи.

— Докато плувах, не забелязах такова нещо.

— Не можеш да ги видиш, докато не ги изкарат за стрелба.

— Разбирам…

— И така… защо не си поддържал връзка?

Стив му обясни накратко какво се беше случило с радионожа и с поддържащото отделение.

Сайд-Уиндър го изслуша нетърпеливо, после отбеляза.

— Сигурно са били новаци…

— Не може да се много по-нови от мен. От колко време си на корабите?

— От много. Известно време теглех баржи по Алегени — докато си проправя път в света. Това може би е последното ми пътуване. Само чакам знак и тръгвам за дома. — Той посочи израстъците на челото и на скулите си. — Не мога да чакам да покрият цялото ми лице.

— Не ми се щеше да питам — каза Стив, — но как, по дяволите…

— Силиконови подплънки. Не е лошо, нали?

— Фантастично.

— Да… — Сайд-Уиндър показа петната на лявата си ръка.

— Дали ще мога лесно да се отърва от тези е друг въпрос. Ти откога си изрисуван така?

— От около месец. Не бих го направил, ако не бях видял с очите си, че може да се махне. Но тези израстъци… Не знам дали бих се решил на такова нещо. Сигурно трудно си се решил.

Сайд-Уиндър отвърна с крива усмивка.

— Понякога го наричат „чувство за дълг“. Но пък ти трябва да си много тъп, за да действаш като мют.

Стив прехапа устни и остави забележката без внимание.

— Добре, нека разгледаме фактическото положение. Накъде точно си се запътил и как мога да ти помогна?

Стив обясни задачата си да намери и върне двамата мюти — Кадилак и Клиъруотър. Не разкри, че са с прави крайници, нито даде подробности по тяхната обща задача.