Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Свещеникът мина толкова близо до Саймън, че мантията докосна ръката му. Дълбоко в Саймън нещо изкрещя от отвращение и ярост, но през сгърчените му устни не излезе нито звук: той не беше нищо повече от Стойка на Блестящ гвоздей. Неукротимият дух на меча, най-после свързан със своите събратя, равнодушен към човешките усилия и ненавист, очакваше единствено предстоящото, нетърпелив като пес, който чака да бъде нахранен.

— Всички уговорки са спазени — продължи с дрезгав глас Приратес, след като застана до рамото на краля — и вече всичко е задвижено. Скоро Утук'ку Древната ще обуздае Езерото на Трите дълбини. Така ще довършим Петата къща и всичко ще се промени. — Той метна поглед към Саймън и очите му грейнаха. — А този, когото не познаваш, е кухненското кутре на Моргенес. — Приратес се ухили. — Това ме радва. Видях какво направи с Инч, момче. Много добра работа. Спести ми досадни усилия.

Саймън усети яростта в него да набъбва. Самодоволното лице на свещеника сякаш увисна сред червеното сияние и Саймън не виждаше нищо друго. Напрегна се да помръдне крайниците си, да отдели Блестящ гвоздей от събратята му, за да го стовари върху убиеца, но беше безпомощен. Пламъците на гнева лумнаха в него, неспособни да намерят излаз, и му се стори, че го изпепеляват отвътре.

Кулата отново подскочи от гръмовития тътен на камбаната. Саймън опули очи, усетил пода под краката му да се разтърсва и ушите му да изпукват, но бронзовите камбани в центъра на помещението не помръднаха. Вместо това изникна някакъв призрачен силует, подобен на камбана, но издължена и цилиндрична. В миговете, докато призрачната камбана продължаваше да вибрира, Саймън видя огнени езици да се издигат зад прозорците на фона на катраненочерното небе.

Щом звукът утихна, Приратес вдигна двете си ръце.

— Тя победи. Време е.

Кралят сведе глава.

— Господ да ми помага, много дълго чаках.

— Чакането ти приключи. — Свещеникът кръстоса ръце пред лицето си, след което ги свали. — Утук'ку обузда Езерото на Трите дълбини. Мечовете са тук и очакват Словото на разрухата да освободи онова, което ги свързва, и тогава силата, заключена в тях, ще се отприщи на свобода и ще те дари с всичко, което си пожелал.

— Безсмъртие? — попита Елиас, свенлив като дете.

— Безсмъртие, което надживява звездите. Ти търсеше мъртвата си съпруга, но намери нещо много по-велико.

— Недей… не споменавай за нея.

— Ликувай, Елиас, не скърби! — Приратес приближи дланите си и светкавица разцепи небосвода зад прозорците. — Боеше се, че ще останеш без наследник, когато непокорната ти дъщеря избяга, но ти самият ще бъдеш свой наследник. И никога няма да срещнеш смъртта!

Елиас вдигна глава, притворил очи сякаш срещу ослепителните лъчи на слънцето. Устата му потрепна.

— Никога няма да срещна смъртта — промълви той.

— Ти спечели могъщи приятели и в този час те ще ти се отплатят за всички понесени страдания. — Приратес се отдалечи от краля и вирна червения си ръкав към тавана. — Призовавам Първата къща!