![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Щом шумовете утихнаха, Саймън побутна купчината, за да се убеди, че е стабилна. Беше се постарал да я нагласи така, че всички остри ръбове и изпотрошени краища да сочат надолу, за да не го наранят, ако падне, но знаеше, че ако това се случи, вероятно ще рухне заедно с всички тези покрити с опасни шипове трески през пода в още по-долната стая. Не му се мислеше за шансовете му да оцелее.
Изкатери се по купчината максимално предпазливо и се отпусна с цяло тяло върху плота на масата на върха й, за да свие крака отгоре. Пламъкът на факлата между зъбите му опърли краищата на косата му. Изправи се и усети нестабилната купчина лекичко да се размърдва. Като се мъчеше да запази равновесие, хвана факлата и я вдигна, за да открие най-здравото местенце на ръба на дъсчената ивица над главата си.
Докато пристъпваше едва-едва върху нестабилната купчина, камбаната отекна за трети път.
Оглушителният камбанен тътен се стовари върху кулата и я разтърси и купчината рухна под краката му, но в същия момент Саймън хвърли факлата и подскочи. Парче от прогнилия дъсчен под над главата му се откърти в едната му ръка, но той се задържа с другата. Задъхан, сграбчи по-здраво място със свободната си ръка и се напрегна да се изтегли нагоре; червени пламъци ближеха стените и всичко около него се тресеше в спусналия се полумрак. Повдигна се още по-нагоре, така че успя да се улови за прага на вратата, сви единия си крак и го преметна на ивицата под. Камбанният тътен заглъхна, но все още разтърсваше зъбите, костите и черепа му. Светлината потрепна и угасна и под него остана само едно смътно пламъче. До ноздрите му достигна миризма на пушек, който се издигаше от падналата сред отломките от изпотрошени мебели факла.
Успя да се покатери върху спасителната ивица дърво и докато си поемаше дъх, видя надигащите се от пода под него пламъци.
Изпълзя на една страна, колкото е възможно по-бързо, открехна вратата и се измъкна на стълбището. Блъсна вратата, през която се промъкнаха и се разсеяха във въздуха няколко струйки пушек, след което се опита да овладее разтърсваните си от гърчове ръце.
Извади меча от колана си. Блестящ гвоздей отново беше негов. Той все още беше жив и на свобода. Все още имаше надежда.
Щом се заизкачва по стъпалата, усети песента на острието да се усилва, бе сякаш някакъв възторжен химн на предстоящо сбъдване. Сърцето му също се разтупка по-силно. Всичко щеше да се подреди.
Мечът в ръката му се затопли, сякаш беше част от тялото му, някакъв нов орган, чувствителен и нащрек като нос на преследваща хрътка или уши на прилеп.
„Нагоре. Време е“.
Болката в главата и крайниците му стихна, заместена от нарастващия възторг на Блестящ гвоздей, който стискаше непоколебимо в пестника си, невредим и в безопасност.
„Най-после настъпи моментът. Всичко ще се подреди. Време е“.
Зовът на меча се разрастваше все по-неудържимо. Саймън не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен да премества един пред друг краката си, понесъл се към върха на кулата, към мястото, за което копнееше Блестящ гвоздей. През прозорците, които подминаваше, зърваше озарени в червено облаци, разсичани от време на време от ослепителния блясък на светкавиците, но ревът на бурята беше някак необичайно приглушен. Несравнимо по-мощна — поне в мислите му — беше песента на меча.
„Най-после всичко ще свърши“, мина му през ума.
Беше сигурен, защото му го обещаваше Блестящ гвоздей. Мечът щеше да постави точка на целия този хаос и страдания, които го преследваха от толкова дълго време. Щом се събереше със събратята си, всичко щеше да се промени. Цялото това нещастие щеше да приключи веднъж завинаги.
По стълбището нямаше никой друг. Никой друг не се движеше освен Саймън и той усещаше, че всички и всичко очакват него. Целият свят беше стихнал в очакване върху опорната точка на Кулата на Зеления ангел и тъкмо той щеше да промени равновесието. Усещането беше неистово, опияняващо. Мечът го теглеше нагоре, пееше му и с всяка следваща крачка го изпълваше със смътно, но непреодолимо усещане за предстояща слава и облекчение.
„Аз съм Саймън — каза си той и почти чу да тръбят тържествени фанфари. — Извърших велики дела! Съсякох дракон! Спечелих битка! А сега нося Великия меч“.
Докато се изкачваше все по-нагоре, стълбището затрептя под краката му като рукнала надолу река с цвят на слонова кост. Каменната стена като че ли засия, сякаш отразила светлината, която излъчваше самият той. Небесносините изображения проблеснаха като пръснати пред краката на победител цветя. Триумфът беше пред него. Заедно с края на мъките му.