Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Най-накрая студът го сграбчи и го изпълни, принуди го да продължи нагоре като марионетка. Той заизкачва сковано стъпалата, като стенеше безмълвно от вцепеняваща болка в черепа.

Стигна до последното стъпало и закрачи към замъглената от пара камбанария. Покритите с леден пласт стени блещукаха и проблясваха. Буреносните облаци надничаха през високите прозорци, а светлините и сенките пълзяха едва-едва, сякаш студът беше сковал и тях.

До вратата седяха Мириамел и Бинабик — потрепваха безпомощно като попаднали върху капка смола мушици. Щом ги зърна, той се ококори и сърцето му заблъска мъчително под ребрата, но нито можеше да им викне, нито да спре понеслите го напред негови собствени крака. Мириамел отвори уста и нададе глух стон. Сълзи премрежиха очите му и за миг бледото й лице задържа погледа му като самотна светлинка в мрачна стая. Но всевластното притегляне беше неудържимо. То го плъзна покрай приятелите му като понесена от течението на река треска към колоните в центъра на камбанарията.

Под вледенените камбани чакаха три силуета — единият коленичил. Онази част от Блестящ гвоздей, която го беше впримчила, трепна и подскочи… но тази, която Саймън успяваше да удържи, се сви от страх, щом Елиас извърна към него мъртвешкото си лице. Изпъстреното с цветни петна сиво острие, което кралят стискаше с две ръце, беше насочено срещу черния Трън и от точката на допирането им бликаше небитие — пустота, която вцепени съзнанието на Саймън.

Разтърсван от гърчове, Камарис — косата и веждите му блещукаха от ледените кристали — се обърна към Саймън. Лицето на стареца беше разкривено от мъка.

— Вината е моя… — прошепна той с тракащи зъби.

Приратес не откъсваше очи от колебливо пристъпващия Саймън.

После му кимна и се усмихна едва-едва.

— Знаех, че си някъде в кулата, кухненски хлапако — заедно с последния меч.

Саймън усети нещо да го притегля още по-неудържимо към мястото на срещата на Трън и Печал. Чрез Блестящ гвоздей, чиято песен го пронизваше, той долови песента и на другите две остриета: танцуващите енергични пулсации в тях се разраснаха с настъпването на сливането им. Саймън изпита усещането, че течението го отнася към бързей, но в същия момент усети и някаква преграда, която разделяше остриетата. Независимо че две от тях се докосваха, а третото се намираше само на няколко лакътя от тях, и трите бяха безкрайно разделени както винаги досега.

Но по-различното сега, което Саймън усещаше дълбоко и неизразимо в дълбините на съзнанието си, беше непосредствено предстоящата огромна промяна. Сякаш някакво могъщо вселенско колело беше готово да се завърти и в същия този миг всички прегради щяха да рухнат, всички стени щяха да се изпарят. Мечовете пееха в очакване.