Черното копие и сянката на Властелина [bg]

В Морето, зад линията на далеч изнесените от брега и укрепени не по-зле от градските стени вълноломи, застрашително стояха в тясна верига дракарите на Скилудр и съратниците му, стояха и чакаха, но засега не нападаха. И всички кораби на Кирдан както и преди си оставаха в Заливите.

И все пак, въпреки всичко това беше победа! И бранителите на стените, и излизалите навън воини – и хора, и джуджета, и елфи – в нищо не си отказваха тази вечер. Менестрелите на Първородните сигурно за пръв път пееха пред такова количество смъртни. И с тънките, неописуемо прекрасни и омагьосващи звуци на елфическите напеви се смесваха донасяните от вятъра иззад стените смелите песни на враговете. В стана на Олмер цяла нощ биеха барабани, между огньовете сновяха тъмни сенки. Явно и там никой не спа тази нощ.

Фолко не можеше да се весели. Тъпа болка стискаше главата му. Той наяве чувстваше съвсем близкото присъствие на нещо плашещо, тежко и тъмно. Като че ли Силата, от която толкова безгрижно се възползва най-накрая Олмер, се обърна и го покоси, като окончателно победи в него човешкото – проблесна мисъл у хобита.

На следващия ден те така и не дочакаха слънцето. Досега неподвижно стоялите над Сивите заливи облаци приличаха на много голям навес, така че и сутрин, и вечер лъчите на светилото все пак надникваха под облачния слой и достигаха стените на града, ала този път не се появиха и те. Сив полумрак обви полесражението. В сърцата на защитниците като студена змия впълзя потискащата тежест на страха. И в същото време...

- Те си тръгват! Те си тръгват от Заливите! – донесоха неочакваната вест изумените от видяното разузнавачи, пратени в нощта от Барахир.

Гъстите колони на войските се отдалечаваха от крепостта, едни на североизток, други – на юг. Лагерът на Олмер бързо се опразваше, но черно-бялото знаме както и преди се вееше на висок прът, забит в земята на същия този хълм, където Господаря срази Наугрим. Вместо опълченията на източните племена, от вътрешността, от далечните покрайнини, се придвижваха други сили.

Изсвириха тревога. Бързо грабвайки оставеното по обедно време оръжие, Фолко и другарите му се хвърлиха към бойниците. Долу на равнината отново се събираха готовите за щурм полкове – но съвършено различни от предишните, които миналите дни настъпваха към стените, Фолко не виждаше хора! Нито хеги, нито въоръжените със секири, нито ховрари, нито укротителите на тигровълци – нямаше никой. Какви ти хеги и ховрари! Той не можеше да съзре даже ударните сили на Господаря – победоносните му истерлингски и ангмарски конни стотни, отонската пехота от Прирунието и несравнимите стрелци-хазги.

А вместо тях... Вместо тях сгъстяваха строя си безчислени орди орки – и мордорски, и Саруманови.

Сред тях, но малко по-отдалечени, ревяха, размахвайки сопите си, познатите още от похода на Отон планински троли, събрани в голям отряд, а до тях, дребни като кучета до мечки, се суетяха гурите. В здрачавата мараня зад гърбовете им се разпознаваха странни мъждукащи светлини – странни за всеки, който не бе виждал оживяващите Лъжливи камъни. И Фолко с потръпване разбра, че Поклонниците на Могилите заедно в чудовищните си господари също са пристигнали за дългоочакваната от тях кървава жътва.