Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Хубаво място за среща, нали? – избоботи гласът на Наугрим. – В чудесно време се виждаме отново, полуръсте!

- Наугрим! Ти, ти с Черните джуджета?! Та те нали...

- Това са техните рангтори! Но аз нямам време, полуръсте! Ти не успя да сразиш Олмер – това ще се постарая да направя аз! Той е близо, усещаш ли го?

- Да! Той приближава! Но...

- Сега ще видиш атаката на Черните джуджета! – Наугрим крещеше, разтърсвайки огромната си секира. – Надявам се, че тя ще се окаже изненада и за Олмер.

- Наугрим! Кой си ти? Черно джудже?

- Намерил време да разпитва! – разсмя се той. -Да! Черно джудже съм! Но само по майка. А баща ми е Алатар, един от двамата Сини магьосници, спътници на Гандалф и Радагаст! Разбра ли сега?! – Той внезапно се обърна. – Ние трябва да вървим. Сбогом! Пак ще се видим!

Той заповяда нещо на своите воини и те веднага се престроиха в нов боен ред – остър клин, а острието на този клин беше самият Наугрим. Клинът се обърна с върха си на изток, откъдето стремително нахлуваха нови и нови вълни от врагове. Зад многобройните полкове се различаваше невисок хълм, на който се беше изкачил Олмер със свитата си. Въпреки Мрака, той с виждаше достатъчно добре. Наугрим вдигна секирата – и мълчаливо, без бойни възгласи и викове, целият му малък отряд тръгна след него, забързвайки все повече крачката. Да им пресекат пътя се хвърлиха няколко стотни истерлинги – и пеши, и конни. Но стрелите отскачаха от броните, върховете на метателните копия се чупеха, а когато джуджетата се врязаха в редиците на врага, секирите им внезапно излетяха всички заедно – и се отпуснаха окървавени. Разкъсвайки строя на врага, джуджетата преминаха в бяг, като мачкаха всички, които заставаха на пътя им. Клинът им изглеждаше като острието на исполински меч, разсичащ костеливата плът на врага. Истерлингите заотстъпваха, а Наугрим си продължаваше по-натам – право към хълма, на който видим и за своите и за чуждите стоеше Олмер.

Атаката започнаха деветнайсет Черни джуджета, трима все пак загинаха и останаха шестнайсет. Срещу тях се разгръщаше ангмарската конница с черни наметала, арбалетчици, копиеносци, бързаха пехотинци, замрякаха се водачите на тигровълците и цялата тази сила – много стотни – вървеше да пресече пътя само на шестнайсет воини от Подземния свят! И Фолко си спомни старото изречение, че „джуджетата биха завладели целия свят, ако наистина им беше необходим“.

Наугрим прониза и втората преграда. Конете на враговете се вдигаха на задни крака, отказвайки се да идат под блестящите полукръгове на секирите. Пешите ангмарски арбалетчици не преуспяха – като разбра какво става, Барахир поведе всичките си сили след Наугрим.

Втората преграда струваше на Черните Джуджета още четирима – но и вражеските тела се камареха по следите им. Повече прегради пред тях не останаха. Пред хълма, на които стоеше Олмер с приближените си, имаше празно пространство и вражеските полкове, далече изтеглени настрани, не успяваха да го покрият.