Легенди за Войната на разлома

— Защо се смееш? — попита го Флора.

Джими само дето не излетя нагоре от дюшека.

— Ти не си ли чувала, че се чука?

Тя му се намръщи, влезе и затвори вратата.

— По-тихо. Не би трябвало да съм тук.

— Леля ти ли го каза това? — попита изненадано той. Ако се съдеше по държането на Клеора, беше очаквал всеки момент да им даде ключа за външната врата.

Флора го погледна с досада.

— Разбира се, че не. Тя очаква, че млада дама като мен знае кое е редно и кое — не.

Лицето й посърна и Джими учудено вдигна вежди. Флора седна на леглото до него и въздъхна тъжно.

— Трябва да й кажа истината, Джими.

Той рязко седна и се обърна към нея.

— Пак ли?

— Тя заслужава да знае истината. — Флора го погледна изпод дългите си мигли и посочи отчаяно гърдите си. — Затова как съм се… прехранвала.

Джими смъкна краката си от леглото, прегърна я през раменете и я погледна искрено в очите. „Нищо чудно, че от нея не се получи крадец. Честна е до мозъка на костите си“.

— Не можеш да го направиш, Флора.

— Длъжна съм, Джими. Тя заслужава истината.

— Не бива да си такава егоистка, Флора.

Флора зяпна.

— Помисли си колко би я наранила! Ти й каза, че баща ти е умрял, когато си била съвсем малка. Видя лицето й. После й каза, че си живяла с една стара дама, като компаньонка, и тя изглеждаше толкова облекчена! Сега ако й кажеш истината, ще страда ужасно от чувство за вина. Знаеш, че ще страда! Не можеш дай причиниш това!

Флора все още го гледаше зяпнала, устните й помръднаха, но нищо не можа да изрече, очите й се напълниха със сълзи.

— Н-но как мога все да я лъжа? Тя е толкова мила, Джими, наистина я харесвам. Не мога да градя живота си върху лъжа.

— Тогава може би просто трябва да си отидеш — отвърна той и стана. — Щом нямаш силата да спестиш истината на близките си, просто си върви. Така ще е по-добре за тях.

Флора се разплака и Джими завъртя очи: ето, че той стана злият. Погледна я. „Е, може би наистина съм зъл“. Седна отново и прегърна разтрепераните й рамене. „А ако направиш единственото проклето от боговете разумно нещо и лъжеш като пиян моряк, аз ще мога да си остана в това хубаво стайче и да ри ям чудесната храна на Клеора“.

Може би признаването на всичко още в самото начало беше най-доброто, най-благородното нещо. Но Джими бе убеден, че също така беше най-добрият начин да ги изритат от къщата и от живота, за който Флора толкова явно беше родена. А и щеше да разбие сърцето на леля си. Той поклати глава. „Аз съм пълен егоист и пълен благородник едновременно. Проклятие, никакво съмнение няма: роден съм да бъда велик“.

— Понякога, Флора, правилното нещо не е най-добрата постъпка. Струва ми се, че понякога честното признаване на жестоките факти може да причини повече болка и загуба, отколкото благовидната лъжа. Съветът ми е: наспи се и помисли. Утре заран нещата ще са по-ясни. Моля те само първо да ми кажеш на мен — ако ще й признаваш, че си била от Шегаджиите, де. Така става ли?