Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Огледа къщата. Никакви светлини, само лунната светлина над двора и двата плевника, и оградата на стобора, където държаха товарните животни и кравите.
Както беше предполагала, бяха довели добитъка от къщата й да го приютят и тя лесно успя да намери Хораций; нямаше да е бърз, но го беше яздила от време на време, откакто се помнеше, било за водопой или да го подковат, или просто така, за удоволствие. Той изцвили тихичко и я подуши, и сякаш се зарадва, че вижда познат. Лори го потърка по меките като кадифе ноздри. Прехапа устна и се замисли за това, което трябваше да направи. Трябваше й седло, такъми и зоб за коня. Щеше да си е чиста кражба и знаеше, че баща й и майка й щяха да са разочаровани — но пък не можеха да научат, нали.
„А може би не. Може би щяха да се разочароват още повече от това, че съседите не правят нищо“.
Намери някакво старо седло до вратата на по-малката плевня — просто и с тънка подплънка: селяните не яздеха често.
„Ако аз не го направя, никой няма да го направи. Рип може да загине“.
Знаеше, че това щеше да разочарова родителите й още повече.
Изведе Хораций от конюшнята, грижливо намести одеялото на гърба му, после с пъшкане постави отгоре седлото — тежеше сигурно четвъртина от собственото й тегло, и затегна ремъците. Конят изпръхтя примирено — знаеше, че всички тези приготовления значат усилен труд.
Върна се отново в плевника. Погледна през процепа между дъските към къщата, но нямаше никакви признаци на живот, само струйката пушек над комина.
„Овес“, каза си твърдо Лори. Сладникавата миризма я поведе към сандъка, до който имаше платнени торби. Напълни две и взе още два конски чула за нощите, която щеше да изкара по пътя.
Хораций изпръхтя възбудено, щом метна торбите на гърба му — познаваше миризмата. „После“, прошепна му тя и се постара да го укроти, преди да се покатери на гърба му — беше доста висок за петнайсетгодишно момиче.
Конят покорно тръгна по пътя, виещ се на тънка лента на юг.
„Идвам, Рип“, помисли си Лори.
Намирането на дядото на Флора не се оказа трудно — в такъв относително малък град защитниците на правото се брояха на пръсти. По-трудно беше да се осмелят да му се представят.
— Ами ако ме мрази заради баща ми? — за стотен път попита угрижено Флора, загледана към високата къща с бели каменни зидове недалече от главния площад на градчето. Къщата внушаваше достолепие, чак до скъпите прозорци от цветно стъкло.
— Тогава не ти е никакъв дядо — отвърна твърдо Джими. — Ако е така, на кого му е притрябвал?
Отговорът му бе същият, какъв той беше давал при всяко; задаване на въпроса — беше се автоматизирал чак до интонацията. Джими общо взето беше престанал да я слуша и бе сигурен, че и тя изобщо не го слуша.
Стояха в началото на булевард „Наследство“, явно богаташка улица. Къщите бяха с големи прозорци, закрити с бродирани пердета, с червени керемидени покриви, в приятен за окото контраст с жълтеникавите зидове, и със саксии с пищно разцъфнали цветя под всеки прозорец. Имаше дори метач, дрипав младеж с дълга метла, лопата и кош, в който събираше конския тор от калдъръма.
Беше чисто, спретнато.
„И кара устата на Джими Ръчицата да се пълни със слюнка — помисли си Джими. — О, всички тези сребърни сервизи и златни свещници, които имат вътре, изложени на показ да им се радват гостите! Кристалът, малката желязна каса, «скрита» някъде, и търговецът си мисли, че е на сигурно, а и… Хайде престани, човече! Ти си братчето на една почтена млада жена и я придружаваш да навести скъпите си близки!“
Тази мисъл го накара да се усмихне. „А ако дядото на Флора ни изпъди — какво пък, тогава не съм повече млечният брат на почтената млада жена. Ставам си пак Джими Ръчицата, на когото са му нужни средства за препитание!“
Така или иначе, старецът щеше да допринесе за благополучието на внучката си. А на Джими му беше все едно как, стига приходът да е приличен.
Дойде някакъв човек и попита:
— По каква работа сте тук? — Говореше властно, но добронамерено. На гърдите си носеше значка на градската стража на Ландсенд.
— Търсим дядото на тази млада дама, ваше благородие — отвърна Джими. Беше изписал любимото си изражение „горкото изгубило се детенце“, с надеждата, че не е твърде голям, за да е неефективно.
— И кой ще да е той? — попита мъжът.
Изражението „горкото изгубило се детенце“ изобщо не го впечатли, от което Джими реши, че вече не е ефективно, макар и да не е и съвсем тъпо.
— Господин Ярдли Хейуд, сър — тихо каза Флора.