Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Ами... — рече Лесли и не успя да прикрие триумфалната си усмивка, — предполагам, че талантите ти са в други области. Нали, Гуени? — А после добави с помирителен тон: — А и си имал и други неща за правене.
Взех пожълтелите документи.
— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба. Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен. Единствено ако изгасне дванайсетата звезда, Орелът за вечни времена постигнал ще си е целта — прочетох, запъвайки се, като се опитвах да игнорирам, че при тези думи кожата ми настръхна. — Добре, дванайсетата звезда съм аз, но както обикновено, останалото ми звучи на китайски...
— Тук в полето е записано: Веднага щом се сдобия с еликсира, тя трябва да умре! — измърмори Лесли, свела глава до моята. — Но това го разбираш, нали? — Тя ме прегърна силно. — Никога, никога повече не трябва да се доближаваш до този убиец, разбра ли? Този проклет кръг на кръвта просто не трябва да се затваря. За нищо на света. — Тя ме избута от себе си. — Люси и Пол са направили възможно най-доброто, като просто са избягали с хронографа. Колко тъпо, че съществува и втори хронограф. — Лесли погледна укорително Гидиън. — И че тук, в стаята, има един, който си няма друга работа, освен старателно да го пълни с кръвта на всички пътуващи във времето! Обещай ми тук и сега, че този граф никога няма да има възможността да се добере до Гуени и да я удуши или прониже, или...
Ксемериус се надигна рязко в съня си.
— ...отрови, застреля, разчлени, обеси, обезглави, стъпче до смърт, удави, бутне от високо... — извика той въодушевено. — За какво по-точно става дума?
— Единствено ако изгасне дванайсетата звезда, Орелът за вечни времена постигнал ще си е целта — рече Гидиън тихо. — Само че тя не може да умре!
— Сигурно имаш предвид не трябва — поправи го Лесли.
— Не трябва, не може, не е необходимо — издекламира Ксемериус и отново отпусна глава върху лапите си.
Гидиън клекна пред нас на пода. Погледът му отново беше много сериозен.
— Това, което исках да ти кажа, преди да се це... — Той се прокашля. — Разказа ли на Лесли, че лорд Аластър те уцели с шпагата си?
Кимнах, а приятелката ми каза:
— Имала е истински късмет, че не я е уцелил както трябва!
— Лордът е един от най-добрите фехтовачи, които познавам. И той със сигурност уцели Гуендолин. При това много опасно. — Гидиън докосна с върха на пръстите си ръката ми. — Смъртоносно, ако трябва да сме точни.
Лесли си пое шумно въздух.
— Но аз само съм си го вну... — измърморих и се замислих за разходката ми нагоре към тавана и за впечатляващата от високо гледка на случващото се.
— Не! — Гидиън поклати глава. — Не си си го внушила! Не съм сигурен, че човек изобщо може да си внуши такова нещо. А и нали аз също бях там. — За момент, изглежда, му бе трудно да продължи, но после отново се овладя. — Когато се върнахме в настоящето, от поне половин минута беше спряла да дишаш, а когато с теб на ръце слязох в мазето, абсолютно съм сигурен, че все още нямаше пулс. А само минута по-късно се надигна и седна, сякаш нищо не се е било случило.
— Това означава ли... — попита Лесли и сега тя беше тази, която зяпаше като някоя овца.
— Означава, че Гуени е безсмъртна — рече Гидиън и ми отправи несигурна усмивка.
Аз можех само да се втренча в него слисана.
Ксемериус се беше надигнал и в почуда се чешеше по корема. Челюстта му увисна, но вместо да пусне някой от коментарите си, избълва малък фонтан вода върху възглавницата ми.
— Безсмъртна? — Приятелката ми бе ококорила широко очи. — Като... като шотландския боец?
Гидиън кимна.
— Само дето няма да умре дори и да я обезглавят. — Той отново се изправи и изражението му се вкамени. — Гуендолин изобщо не може да умре, освен ако сама не отнеме живота си. — И тогава той изрецитира с тих глас: — Затова знай, звездата от любов измъчвана умира, когато сама падението си избира.
Когато на сутринта отворих очи, светлината на изгряващото слънце нахлуваше в стаята ми и потапяше в искряща розова светлина завихрящите се във въздуха прашинки. И за разлика от всички предходни дни, веднага се разсъних. Внимателно бръкнах под нощницата, опипах раната под гърдите ми и прокарах пръст по белега.
Безсмъртна.
Първоначално не исках да повярвам в твърденията на Гидиън просто защото бяха абсурдни. Някак си умът ми отказваше да приеме този факт, а и без това от толкова много усложнения животът ми, изглежда, бе изправен пред тотален срив.