Златото на краля

— Нека изясним нещата — каза Олмедийя, напълно непринудено и съвсем равнодушно. — … Ваша милост знае за какво говоря и ние също знаем, че го знаете. Всичко останало би означавало губене на време.

Генуезецът беше с тъй пресъхнала уста, че не можа да произнесе и дума чак до третия си опит.

— Кълна се в Христа, нашия Господ — увери той с хъркащ глас, чийто чуждестранен акцент бе станал още по-силен заради уплахата, — че не зная нищо за този фламандски кораб.

— Христос няма нищо общо с тази работа.

— Това е нарушаване на законите… Настоявам за правосъдие…

Последният опит на Гарафа да придаде твърдост на негодуванието си се скърши в хлипане. На човек му беше достатъчно да види лицето на Диего Алатристе, за да се проумее, че правосъдието, което имаше предвид генуезецът, това, което без всякакво съмнение беше свикнал да купува с бляскави реали, се намираше твърде далеч от тази стая и нямаше начин да се докопа до него.

— Къде ще пусне котва „Вирхен де ла Регла“? — попита отново Олмедийя много спокойно.

— Не зная… Света дево… Не зная за какво говорите.

Ковчежникът се почеса по носа, погледна многозначително Алатристе и последният си рече, че този човек наистина е жив образ на чиновника от Испания на австрийската династия, винаги крайно старателен и неотстъпчив с изпадналите в беда. Съвсем спокойно би могъл да бъде съдия, писар, съдебен пристав, адвокат; който и да е от плужеците, които живееха и грабеха, скътани под крилото на монархията. Гуадалмедина и Кеведо бяха казали, че Олмедийя е почтен човек и Алатристе вярваше в това. Но що се отнасяше до останалото от характера и поведението му, с нищо не беше по-различен, реши той, от оная измет от черни, безмилостни и алчни свраки, които до такава степен населяваха приемните, прокуратурите и съдилищата на Испаниите, че дори насън човек не би могъл да срещне такива хора — по-надменни от Луцифер, по-крадливи от Какус31, надминали Тантал32 в жаждата си за почести, нито пък някой неверник би бил способен на такова хулителство, което да съперничи на изписаните от тях текстове, винаги бяха на разположение да задоволят прищевките на властника и да проявят злонамереност към обикновения човек. Те бяха безсрамни кръвопийци, неспособни да проявят милост и благоприличие, а притежаваха в излишък наглост, жестокост и фанатично лицемерие. Тъй че точно тия, които трябваше да закрилят бедните и мизерстващите, ги разкъсваха с хищните си нокти. Макар обектът, който днес им беше паднал в ръцете, да не спадаше точно към тая категория. Този не беше беден, нито мизерстваше, рече си капитанът. Обаче без съмнение си е мизерник.