Отвъд зимата [bg]

— За бога, безумна жено! Да не би да смяташ да проверяваме това на улицата…

— Хрумва ли ти нещо друго? Навън няма никой. Много е рано, още е тъмно и е неделя. Кой ще ни види?

— В никакъв случай, не разчитай на мен.

— Добре, дай ми някакъв фенер. Евелин и аз ще идем да хвърлим поглед.

В този момент риданията на момичето се усилиха с няколко децибела. Лусия я прегърна, натъжена за тази девойка, която беше преживяла толкова сътресения през последните часове.

— Аз нямам нищо общо с това! Застрахователите ми ще платят щетите по колата и това е всичко, което мога да направя. Извини ме, Евелин, но ще трябва да си вървиш — каза Ричард на своя недодялан испански.

— Възнамеряваш да я изгониш ли, Ричард? Да не си полудял? Все едно не знаеш какво означава да пребиваваш без документи в тази страна! — възкликна Лусия.

— Знам, Лусия. Дори и да не бях наясно, благодарение на дейността си в Центъра щях да го знам покрай баща си, който непрекъснато ми го натяква — въздъхна победен Ричард. — Какво знаем за това момиче?

— Че се нуждае от помощ. Имаш ли близки тук, Евелин?

Гробно мълчание; Евелин нямаше намерение да споменава за майка си в Чикаго и да провали и нейния живот. Ричард продължаваше да се чеше и да си повтаря, че всичко се е прецакало: полиция, разследване, цялата му репутация отива по дяволите. А гласът на неговия баща в самия център на гърдите му напомня дълга да помага на преследваните. „Мен нямаше да ме има на този свят и ти нямаше да си роден, ако едни храбри души не ме бяха укрили от нацистите“, му беше повтарял милион пъти.

— Трябва да установим дали лицето е живо, нямаме време за губене — повтори Лусия.

Взе ключовете на колата, които Евелин бе оставила на кухненската маса, подаде й кучето да го държи и пази за всеки случай от котките, сложи си шапката и ръкавиците и отново поиска фенер.

— Не можеш да идеш сама, Лусия. Мамка му! Ще трябва да дойда с теб — реши се примирен Ричард. — Трябва да се размрази вратата на багажника, за да се отвори.

Напълниха голяма тенджера с топла вода и оцет и с общи усилия Ричард и Лусия я понесоха с големи мъки, пързаляйки се по леда на стълбите, вкопчени в парапета, за да се държат на крака. На Лусия й замръзнаха контактните лещи и тя започна да ги усеща като парчета стъкло в очите си. През зимата Ричард обикновено ходеше на риболов в замръзналите езера на север и имаше опит в борбата с екстремни студове, но не беше подготвен да води подобна битка в Бруклин. Светлините на фенерите очертаваха фосфоресцентни жълти кръгове върху снега, а вятърът прииждаше на пориви и внезапно утихваше, за да се завърне след малко отново, вдигайки вихрушки от сняг. В паузите настъпваше пълна тишина, заплашителен покой. По протежение на улицата имаше няколко покрити със сняг коли — кои повече, други по-малко — и белият автомобил на Евелин почти не се виждаше. Не беше паркиран пред къщата, както се страхуваше Ричард, а на петнайсетина метра разстояние, което в конкретния случай нямаше значение. Нямаше никакво движение по улицата. Снегорините бяха започнали да почистват улицата предишния ден и имаше купчини сняг по тротоарите.