13-те светини [bg]

— А онова… обектът?

Понякога, когато беше по-съсредоточен, Елиът си мислеше, че успява да различи някаква следа от акцент в този баритон. Може би някъде западно от Лондон. Уелски? Ирландски? Но колкото и да се мъчеше, той не успяваше да проследи този свой мистериозен работодател.

— Онова нещо не беше в къщата, а снощи претърсих и офиса. И там нищо. Но за по-сигурно ще я попитам… лично.

— Попитайте я. След като е видяла сръчната ви работа, сигурен съм, че ще разбере, че ние сме сериозни хора, така че съм уверен, че ще прояви разбиране. — Връзката прекъсна и Елиът пъхна телефона в джоба си.

Въпреки че беше организирал цялата работа, Елиът не ходи в къщата в сряда сутринта. Той не знаеше точно какво се е случило там. Нареди на Кубето и наркоманчето да свършат мръсната работа, като им даде съвсем ясни инструкции.

Междувременно Елиът си осигури за това време такова алиби, което би могло да бъде потвърдено от когото трябва — обяд в „Атенеум“ със стар приятел. Специално за този случай облече новото си сако „Армани“ — а келнерът получи бакшиш, който не се забравя лесно.

На другия ден, чрез един свой човек, той се сдоби с копие от полицейския доклад по случая, както и със снимки от местопрестъплението. Правеше си колекция от снимки на всички свои „дела“. Събираше ги в албум, на чиято първа страница имаше скица на суровия му баща, направена няколко секунди след като го уби.

Елиът разглеждаше внимателно снимките на изкланото семейство Милър, но част от него продължаваше да се опасява какво ще стане, ако момичето прояви разбиране. Елиът беше инструктирал Кубето да остави един от братята й живи. Да се избие цялото семейство не беше правилно — един член на семейството, да речем двама, за да стане ясно какво се иска, но повече не беше нужно.

Сега момичето вече нямаше какво да губи.

Опитът на Елиът показваше, че когато на хората не им е останало какво да губят, те се превръщат в много опасни врагове.