13-те светини [bg]

Въпреки че всички улици в тази част на Бат изглеждаха еднакви — редици къщи, построени след войната, издадени навън прозорци, миниатюрни градинки пред тях, метални парапети и почти на всяка трета къща разноцветни табелки, съобщаващи за продажбата на имота — Сара позна улицата в мига, в който закрачи по нея.

Гласът по телефона беше казал, че Джудит Уокър й е дала нещо. Сара знаеше, че не й е дала нищо, а семейството й бе изклано точно заради това. Джудит Уокър беше причината. Тя разруши подредения свят на Сара. Тя трябваше да има отговори на въпросите й.

Портата изскърца, а единият й край се провлачи и описа къса дъга по пътеката. Щом стигна входната врата, Сара забави крачка и спря, с ръка върху месинговото чукче, като изведнъж се зачуди какво да каже. Сара повдигна лъвската глава и я пусна върху вратата. Звукът отекна в пустата къща. Сара долови някакъв почти неразличим шум от тътрене и почука отново, този път по-силно, а звукът се понесе по смълчаната улица. Вътре отново нещо изстърга.

Сара бутна капака на пощенската кутия и извика през него:

— Джудит, Сара Милър е! Зная, че сте вътре!

През отвора на пощенската кутия се разнесе миризма… някаква смесица от изпражнения и пот, съчетана с горчивата метална миризма на кръв. Образите от мозайката се свързаха и изведнъж тя отново бе в дома си, застанала в полутъмния коридор, поемаща същите зловония, толкова чужди… толкова ужасяващи.

— Джудит? — Сара натисна с ръка вратата и я бутна. Вратата се отвори тихо. Внезапен писък закова Сара на място, а космите на врата й настръхнаха. Писъкът беше човешки, но само донякъде, суров звук на абсолютна агония, пронизителен и ужасен. Идваше откъм стълбите. Сара трябваше да се обърне и да бяга, да повика полиция, да намери помощ… но, почти безсъзнателно, тя пристъпи напред в опустошения коридор. Под стълбите се виждаше врата.