Евърмор [bg]

Щеше ли да бъде толкова нехайна, че да допусне това да се разиграе наново? Или пък това ще е моментът, когато тя най-сетне ще ме пречупи?

Не. Ако не мога да я убия сега, трябва да се махна оттук, докато не се окажа в състояние да приключа с онова, което започнах.

Запращам камата си към предвождащия отряда страж, осъзнавайки твърде късно, че това е същата жена, която помогна на Лиъм да ме измъкне от килията ми. За щастие, нямам умението или силата да се прицеля точно и тя прелита над рамото й, изтраквайки върху мраморния под, без да я нарани. Но от тълпата се понасят още писъци и стражите се споглеждат тревожно. Възползвам се от момента, за да вдигна роклята нагоре около бедрата си — иска ми се да мога да я разкъсам, но нямам време — и решавам да се прехвърля през перилата, така че заставам на външния ръб, морето се пени далече под мен, а между нас има само назъбени скали и струпани грамадни камъни.

Още писъци и въздишки. Очите на Каро се впиват в моите от разстояние, два спокойни вира сред морето от паника. Надзъртам надолу дотолкова, че да придобия представа къде са камъните, и мълниеносно ми се завива свят. Но вече няма връщане назад.

Обръщам се и скачам от перваза.

Вятърът изпълва очите и ушите ми. Вълните и миниатюрните далечни лодки се размазват от всички страни. Едва запазвам хладнокръвие, за да сгъна колене и леко да забавя времето — незабележимо, надявам се — преди да се ударя в камъка с това, което чувствам като раздробяваща костите сила. Глезените ми се плъзват изпод мен с отвратително хрущене на скали и плът, запращайки ме неистово на една страна.

В продължение на няколко дълги минути лежа там и стискам камъка под себе си с цялата си сила, за да не се приплъзна в океана. Над себе си виждам множество лица на фона на нощното небе, които надничат надолу към мен… и стражите, които вече завързват въжета към железата на парапета, подготвяйки се да се спуснат след мен.

Все още замаяна от падането, аз се отблъсквам, за да се изправя, и местя поглед напред и назад между дребните им силуети и водата. Няма къде да отида освен надолу по скалата… към морето. Вече съм подгизнала от ледената солена вода. Кадифето на роклята е полепнало безполезно по тялото ми, а полата и дланите ми са разкъсани от острите камъни.

Бих могла да се помъча да доплувам до лодката на Илайъс, но дори и от тук мога да кажа, че теченията са прекалено неудържими, а вълните се пенят като стръвен звяр, копнеещ да ме захапе.

Идеята за удавяне, за това, че мога да бъда завлечена към смъртта си като паникьосано животно, изпраща приток на адреналин, който се раздвижва из тялото ми. С всяка накъсана глътка въздух времето бушува все по-силно в кръвта ми и крещи, за да излезе на свобода. Затварям очи, опитвайки се да събера затихващата магия в кръвта си и да я превърна в буря. Времето може да бъде облак, който излиза от мен и се разпростира, улавяйки всичко по пътя си. То може да бъде таран. А сега…