Евърмор [bg]

Зървам водата през дърветата. Заливът е осеян с лодки, малки плавателни съдове за развлечение и великолепни яхти, на които се веят вимпелите на петте най-могъщи земевладелски фамилии на Семпера в допълнение към някои други фамилни гербове, които не познавам. Взорът ми веднага попада върху един лъскав плавателен съд, върху който се развяват цветовете на Кънимор — червено и златно — кораба на Илайъс, който ще ни отведе оттук. Закотвен е на десетина метра от брега и подскача неспокойно по вълните в тъмното. Не знам как ще се качим на него, без да ни забележат.

Лиъм не спира да държи ръката ми, докато вървим, минавайки покрай неколцина от другите гости, излезли от балната зала. Музиката отвътре постепенно се предава пред напора от звука на вълните. Една жена извръща глава след нас, когато преминаваме край нея. Отметнала е назад воала си, разкривайки силно, бронзово, прекрасно лице, и аз виждам как тъмните й очи се задържат върху Лиъм. Това е нещо повече от небрежен поглед. Гърдите ми се свиват от страх, че е уловила нещо нередно.

Но това не означава нищо, казвам си аз. Лиъм е висок, красив, поразителен в своята премяна. Не е изненадващо, че хорските погледи ще го следват.

Толкова сме близо до морето, че мога да вкуся солта върху езика си. Краката ме сърбят да се затичам, но Лиъм е сграбчил здраво ръката ми, принуждавайки ме да не бягам. Да се държа като всички други млади хора, които пренебрегват танца, наслаждавайки се на градините.

И точно тогава всичко се обърква.

Музиката от балната зала спира, но не като нежно затихване на завършваща песен, а някак внезапно. Престанала бях да я чувам, защото се смесваше с вълните отдолу, ала ушите ми откриват мълчание там, където не могат да доловят звук.

И изведнъж разбирам със сигурност — Каро е узнала, че не съм в килията си. Ръката ми се стрелва към крака, за да усети дръжката на камата под роклята, и само това, че две жени се разхождат зад нас, ме спира да не я извадя.

На Лиъм му отнема един миг повече отколкото на мен да чуе заплашителната тишина, но когато това се случва, очите му се отварят широко и чувствам как тялото му се сковава. Походката му изгубва своята увереност.

— Трябва ли да побегнем? — прошепвам аз, макар че няма къде да отидем освен надолу или да се върнем обратно в балната зала.

Той поклаща глава — едва забележимо движение. Лицето му е бяло на фона на разстилащия се мрак.

— Тя не знае къде си — казва той с толкова глух глас, че трябва да се напрегна, за да го чуя. — Само това, че се намираш някъде в двореца. Все още можем да си тръгнем, без да ни видят.