Евърмор [bg]

Отпускам се назад, подпирам се върху грубия дървен парапет на лодката и се съсредоточавам върху черното одеяло от небе и вода около нас, опитвайки се да си спомня много точно онова, което видях. Съзирам под себе си изражението на Каро, белязано от шок и уплаха. Звукът от нечий писък, от моя писък кара кожата ми да потръпва от страх. Затварям очи. Имаше и още нещо. Нещо точно в крайчеца на окото ми, някакъв тъмен проблясък, сякаш някаква сянка примигваше. Само ако се обърна, ще мога да го видя…

— Това просто влошава нещата, Джулс. Не можеш да я убиеш. Тя е Магьосницата — Лиъм изпухтява с раздразнение. — Тя е Магьосницата, а ти си се опитала да я убиеш с нож.

Думите му като че нарязват остатъците ми от смелост на парчета. Цялата сила на Каро, цялата ми история… изгубена за мен. Аз съм просто една селянка от Крофтън. Сълзи парят в очите ми. Но Лиъм не спира.

— Двете с Каро сте били вкопчени в тази битка в продължение на години. Повярвай ми, прекарал съм половината си живот в изучаването й. Най-разумното решение е да бягаш, да изживееш живота си, като се криеш. В безопасност.

Сълзите ми вече потичат. Ръката на Лиъм помръдва и аз се питам дали не обмисля да ги изтрие от бузата ми. Бих могла да избягам в Амбъргрис, на сигурното място, което Лиъм е уредил. Да се кача на кораба и да го оставя да ме отведе до Кънимор — бряг, където времето все още е неделимо, земя, където Джулс Ембър може да забрави завинаги името Алхимик.

Но ако Каро изпепели цяла Семпера, сривайки я със земята, и не ме намери, какво ще я спре да ме преследва и през морето? Може ли един океан да възпре момичето, което е чакало единайсет живота, за да ме пречупи? Ще спре ли това Каро да пререже гърлото на Лиъм, ако открие какво е сторил той?

Сърцето ми блъска отговора в гърдите ми. Не. Не. Не.

Гласът на Амма звучи в главата ми. Сграбчи момента, преди той да те сграбчи!

Няма — не мога — да избягам в необвързаната земя.

Боря се с буцата в гърлото си, с плетеница от мисли, на които не мога да дам глас, за да говоря.

— Тя разруши дома ми. Тя уби моята приятелка. Няма да отида в Амбъргрис.

Лиъм вдишва рязко.

— Джулс…

— Когато ми разкри, че аз съм Алхимика, ти каза, че притежавам мъдростта от предишните си животи. Борила съм се с Каро години наред, както самият ти заяви, и трябва да има някакво познание, заключено в мен, което ще ми помогне да я унищожа.

— Да, но… — той замлъква, а устните му остават стиснати в права линия. Мога да прочета мисълта по лицето му — не притежавам мъдростта от предишните си животи. Те прелитат през ума ми като сенки.

— Спомените ми се връщат, когато посещавам места, на които съм била и преди — сещам се за мрачните си впечатления и догадки, че съм била измъчвана в двореца. — Ако отида в Кънимор, няма да мога да науча повече за тях. Трябва да има някакво познание, което да ми помогне да победя Каро, но то е тук, в Семпера. Тя също е тук. — Грабвам кожената книга изпод сакото на Лиъм, оставяйки кокалчетата на пръстите ми да се допрат до гърдите му. — Познание, толкова опасно и важно, че баща ми умря заради него.