Истанбулска загадка [bg]

Докато отпивах първата глътка, забелязах, че е положил длан върху ръката на Изабел, която се качи на предната седалка до него. Тя го плесна.

— Радвам се да те видя, скъпа моя — поздрави мъжът.

Моторът на хамъра запали с рев.

— Шон, запознай се с Марк Хедсел, един от нашите… — Тя се поколеба, сякаш изпитваше вътрешен конфликт, ако го нарече „представител в Мосул“. Процеди злобно думата „представител“. — Той е стар приятел.

— Радвам се да се запознаем, Шон. Не се стряскай, Изабел. Добре дошла на фронтовата линия.

— Мислех, че фронтът е в Афганистан — учудих се аз.

— И тук все още продължава, мога да те уверя в това — обади се Марк.

Изабел гледаше през страничния прозорец. Питър говореше по телефона отвън. Стоеше с гръб към нас.

Приключи с разговора си и отвори вратата на хамъра.

— Как е личният ти ад напоследък, Марк? — попита гръмко той. После го потупа по рамото.

— Чудесно, ако нямаш нищо против отходните канали, които връщат мръсотията, носенето на оръжия от злобни местни бойци и бълхите, големи като плъхове.

— Това ми звучи оптимистично — отбеляза Питър. — Значи нещата стават все по-добри…

— Тръгнали сте за Маглуб, нали? — попита Марк. — Където копае онзи луд гръцки свещеник?

— За колко време ще стигнем дотам? — попита Питър.

— Ами, ако не се взривим по пътя или не правим много глупави отклонения, ще трябва да стигнем за по-малко от два часа. Не е повече от осемдесет километра.

На изхода от летището имаше контролно-пропускателен пункт. Охраняваше се от брадати пазачи със същите емблеми с жълтия лъв. Носеха черни бронирани жилетки. Марк ни информира, че са от новата служба за сигурност „Златен лъв“, поела охраната след напускането на американската морска пехота. Върху близка табела пишеше на английски и на арабски: „Стреля се без предупреждение“. След като Марк размени няколко думи с един от пазачите, те ни махнаха да продължаваме.

Известно време пътувахме мълчаливо. Аз попивах гледките зад затъмнените прозорци. Пътят от летището бе широк и прашен. Имаше една-две съборетини, но повечето сгради изглеждаха недокоснати от продължителната война. Дори кипеше строителство.

Тук-там по пътя виждахме малки кратери, вероятно от избухнали бомби. Няколко минути след като излязохме от летището, минахме покрай голяма бензиностанция. Беше оградена с циментови стени, а тесният вход се охраняваше от пазачи. Пред нея се извиваше опашка.

После стигнахме до кръстопът с куп ниски къщи. Пред вратите на някои от тях се виждаха разхвърляни торби с пясък. Пред една имаше циментова стена. Къщите изглеждаха изоставени.

Напомниха ми за селото в Кандахар, където убиха Айрийн. Същият прах, същите дупки по пътищата.