Истанбулска загадка [bg]

— Питър, това е Шон Раян от Института за приложни изследвания в Оксфорд — продължи Изабел. — Той е един от основателите. И е директор по проектите…

Не задълго, помислих си, имайки предвид накъде пое проектът ми в Истанбул, но нямаше да го споделя. Във всеки случай, изражението на Питър бе като на сомелиер5, от когото току-що са поискали сливов сок.

— Разговаряхме по телефона — напомни ми той. — Толкова съжалявам за колегата ви. Каква ужасна смърт. Това определено обърка нещата тук. — Той протегна ръка. Аз я стиснах.

— Алек не заслужаваше такава съдба — отбелязах мрачно.

Изабел не откъсваше поглед от мен.

— Сигурен съм. Какъв кошмар — каза Питър. — А вие как сте? Чух, че сте прекарали трудна нощ.

— Добре съм — отговорих. Не се нуждаех от съчувствието му.

Чух някакво тътрене и се огледах.

На пътеката между седалките и вратата към пилотската кабина товареха две кожени чанти. Малката ми чанта с всичко от хотела, прибрано в нея, чакаше на частния терминал, когато пристигнахме.

Веднага забелязах, че са ровили в багажа ми и някои неща липсват. Ала все пак бях късметлия в сравнение с участта на Алек или с онова, което можеше да ме сполети снощи.

— Разкажете ми за себе си — помоли ме Питър. — Съжалявам, че бях малко груб по телефона онзи ден. Точно сега ми се е насъбрало много.

Говореше така, сякаш ще се очарова от всичко, което щях да разкажа. Измина поне час и ние летяхме далеч от Истанбул, преди потокът с въпросите му да се забави. Дотогава той научи и най-малките подробности за произхода ми, за Пурпурната звезда на баща ми, за живота ни в Норфлък и Северен Ню Йорк, за колежа, в който съм учил, след като баща ми напусна армията. Разбра и всичко за английската ми майка, за едногодишната ми изследователска дейност в Лондон, за запознанството ни с Айрийн, за първата ми работа и за това как сме основали института… Изненадващо, но не ме попита за някои неща. Например какво се е случило с жена ми. Може би вече знаеше отговора на този въпрос.

— Обясни му за мозайката, която Алек е заснел — подкани ме Изабел, щом Питър приключи с разпита си.

Разказах му малкото, което знаех. Изабел извади снимката на мозайката от чантата си и му я подаде, докато аз говорех.

— Много интересно! — възкликна той. И се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва. — Имате ли някаква представа къде е направена тази снимка? — Той я размаха към мен.

Отпуснах се назад.

— Вече казах на Изабел, че не зная. Проектът ни проучва как мозайките в „Света София“ са се променяли през годините. Никога не е включвал идентифициране на неизвестни мозайки.

— Колегата ви е работил само в „Света София“, нали така? — Взираше се в мен.

Кимнах.

— А в храма има още много интересни неща, освен мозайките, нали?

— Да. Сградата, която виждаме сега, е построена през тридесетте години на шести век.