Виждам те [bg]

– Зловещо е.

Саймън се пресяга през масата и слага двете си ръце върху моите.

– Помниш ли, когато Кейти имаше проблеми с онази банда момичета в училище? – Кимам. При самото споменаване на случая ме изпълва ярост. Когато беше на петнадесет, дъщеря ми беше тормозена от три момичета от нейния випуск. Направиха ѝ профил в Инстаграм и използваха главата ѝ върху различни снимки. Голи жени, голи мъже, анимационни герои. Инфантилни детински неща, които отшумяха до края на срока, но Кейти беше съсипана.

– Какво я посъветва тогава?

Да си гледат работата, казах на Кейти. Не им обръщай внимание. Не могат да те наранят.

– По мое мнение – продължи Саймън, – има две възможности. Снимката е на жена, която прилича на теб, макар и не толкова красива – ухилвам се, въпреки постния комплимент, – или е кражба на самоличност, която – макар и дразнеща – няма да ти навреди по никакъв начин.

Не мога да споря с логиката му. Но се сещам за Кати Танинг. Смятам да я използвам като жокер.

– Жената, която видях в статията на вестника – ключовете ѝ са били откраднати в метрото.

Саймън чака последващо обяснение, на лицето му е изписано объркване.

– Случило се е, след като снимката ѝ се е появила в обявите. Като моята. – Поправям се: – Като снимката на жената, която прилича на мен.

– Съвпадение! Колко хора познаваме, които са били обрани в метрото? Случвало се е дори на мен. Случва се всеки ден, Зоуи.

– Предполагам. – Знам какво си мисли Саймън. Иска доказателства. Той е журналист, работи с факти, а не с предположения и параноя.

– Смяташ ли, че вестникът би разследвал случая?

– Кой вестник? – Саймън вижда лицето ми. – Моят вестник? "Телеграф"? О, Зоуи, не мисля.

– Защо не?

– Това не е истинска история. Имам предвид, знам, че си разтревожена и наистина всичко това е доста странно, но не си струва мястото във вестника, ако ме разбираш какво искам да кажа. Кражбата на самоличност е много стара новина, ако трябва да бъда честен.

– Можеш да се заемеш със случая, нали? Можеш да разбереш кой стои зад всичко това?

– Не. – Резкият му отговор слага край на разговора и на мен ми се иска въобще да не го бях подхващала. Направих от мухата слон, което едва не ме доведе до лудост. Отхапвам парче чеснов хляб и наливам още вино в чашата, която не съм забелязала, че съм пресушила. Чудя се дали не трябва да взема мерки срещу силната си тревога. Медитация. Йога. Ставам невротична, а последното нещо, което желая, е това да повлияе на отношенията ни със Саймън.

– Кейти разказа ли ти за прослушването си? – пита ме той, а аз съм благодарна за смяната на темата и за мекия му тон, който ми подсказва, че не е раздразнен от параноята ми.

– Не отговаря на съобщенията ми. Тази сутрин казах нещо тъпо.