Виждам те [bg]

Имаше пряк път до дома на Мат – тесен проход между къщите. Малка алея. Ще стигна по-бързо, реших аз, не мислех трезво, просто исках да се прибера благополучно.

Когато завих зад ъгъла, хукнах да бягам, както и момчето зад мен. Изтървах пазарската си чанта, капачката на млякото изхвърча и голяма бяла струя заля паветата. Няколко секунди по-късно и аз паднах на колене и веднага сложих ръце на корема си, за да го предпазя.

Всичко приключи за миг. Онзи се наведе над мен, виждах само очите му, и претърси джобовете ми. Взе портмонето ми и избяга, а аз останах на земята.

Стъпките се приближават.

Ускорявам крачка. Удържам се да не побягна, но вървя колкото се може по-бързо, нехарактерната за мен походка ме изважда от равновесие и кара чантата ми да се люлее насам-натам.

На известно разстояние пред мен има група момичета и аз се опитвам да ги настигна. Безопасността е в бройката, мисля си аз. Те се закачат, бягат, скачат, смеят се, но не са заплашителни. Не като стъпките зад мен, които са шумни, тежки и ме приближават.

– Хей! – чувам зад себе си.

Мъжки глас. Груб и суров. Дърпам чантата си пред мен, държа ръка над нея, за да не могат да я отворят, след което се панирам, защото ако някой я дръпне, ще ме повлече с нея. Сещам се за съвета, който винаги давам на децата си – че е по-добре да бъдеш обран, отколкото наранен. Просто дайте каквото искат, без да се съпротивлявате, повтарям им аз. Няма нещо, заради което си струва да ви ранят.

Стъпките приближават по-бързо. Онзи бяга.

Аз също побягвам, но паниката ме прави тромава и глезенът ми се усуква, едва не падам. Същият глас закрещява отново, но кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че не мога да разбера какво казва. Чувам единствено как тича и болезнените ми опити да вдишвам и издишвам.