Не казвай сбогом [bg]

В единайсет и половина полицейският участък вреше и кипеше. Звъняха телефони, хора се провикваха през стаята. Една жена, чието име така и не разбрах и която възприемах само като бърбореща и кимаща чорлава глава, изведнъж се оказа до мен. Нямах представа от колко време е там.

— … главната цел на това, Ник, е да накараме хората да търсят Ейми и да разберат, че тя има близки, които я обичат и искат да се върне при тях. Всичко ще бъде строго контролирано. Ник, ти трябва да… Ник?

— Аха.

— Хората искат да чуят кратко изявление от съпруга й.

В този момент от другия край на стаята към мен се втурна Го. Беше ходила до бара за половин час, за да се погрижи за нещата там, и вече се бе върнала и се държеше така, все едно ме е изоставила за цяла седмица, криволичеше между бюрата, пренебрегвайки младия полицай, който явно би трябвало да я доведе, но го правеше умело, без да се натрапва и с достойнство.

— Всичко наред ли е засега? — попита Го и ме стисна с една ръка — момчешката прегръдка. Децата в семейство Дън не се и прегръщат — палецът на Го се озова върху дясното ми зърно. — Иска ми се мама да беше тук — прошепна тя, а аз точно това си мислех. — Някакви новини? — попита ме и се отдръпна.

— Нищо, абсолютно нищо, мамка му.

— Съдейки по вида ти, явно се чувстваш ужасно.

— Чувствам се адски скапано.

Точно щях да й призная колко глупаво е било от моя страна да не я послушам за алкохола, когато Го каза:

— И аз щях да допия шишето. — И ме потупа по гърба.

— Почти е време — оповести пиарката, която отново се беше появила чудодейно. Подбра всички ни към малка и неприветлива зала за пресконференции — с алуминиеви щори, сгъваеми столове и отегчени репортери — и ни качи на подиума. Почувствах се като треторазреден говорител на посредствена конференция: аз, с деловия си костюм, срещу пленена публика от изморени от полета си хора, които мечтаят какво ще обядват. Забелязах обаче как журналистите се оживиха, когато ме видяха — да си го кажем — млад и свестен на вид мъж, а после пиарката сложи един картонен плакат на статива — увеличена снимка на Ейми в най-зашеметяващия й вид, онова лице, което постоянно те кара да се питаш: не може да е толкова красива, нали? Всъщност можеше и беше, и аз се взрях в снимката на жена си, а фотоапаратите защракаха и ме заснеха как се взирам. Мислех за онзи ден в Ню Йорк, когато отново я бях открил: виждах само русата коса, тила й, но знаех, че е тя, и го възприемах като знак. Бях виждал милиони глави през живота си, но бях сигурен, че пред мен на Седмо авеню е красивият череп на Ейми. Знаех, че е тя и че двамата ще бъдем заедно.