Людмила — мечти и дела

Отегчителното при дешифриране на левчевите съчинителства, е в необходимостта постоянно да се разплитат нишките от лъжи и неистини, които той непрекъснато оплита, следвайки користните си съображения. Вярно е, например, че Мила го бе укорявала, задето преиграва с възторзите си по адрес на баща й. Но подобни укори му бе отправял и самият Живков. Спомням си как той, в присъствието на неколцина писатели, бе порицал веднъж Левчев задето прекалява с хвалбите си. На което Левчев бе отвърнал с една фраза, станала прословута по него време:

— Вие не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков!

Чудовищна лъжа е обаче фразата „Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него“. Както преднамерено е изфабрикувано и твърдението, че примерът на Живков е представлявал за Людмила „марксистко-ленинска, класово-партийна и дълбоко хуманистична школа, която тя следваше от първия си до последен миг“.

Същият човек, който е написал горната глупост, ще разказва по-късно как Мила заменяла израза „комунистическо възпитание“ с „всенародно естетическо възпитание“, а думата „революция“ с думата „еволюция“, как тя и той (!) мечтаели, че „освен пражка пролет е възможна и софийска пролет“, добавяйки: „дързостта ни стигаше опасни предели“.21

Кое е истина — Людмила, следваща „от първия си до последен миг“ марксистко-ленинския и класово-партиен пример на татко си, или Людмила, заговорничеща заедно с другия голям заговорник — Левчев, при това с „дързост, стигаща до опасни предели“ относно това, как — по подобие на пражката пролет — би могла да разцъфне и „софийска пролет“?

Кое е истина ли?

Вместо да си блъскаме главите над левчевите плетеници, по-разумно би било да решим, че всичко в тях е лъжа. Защото дори тук-там да се споменават и истински факти, те почти винаги са користно деформирани с цел да служат на користни каузи.

В разговорите ми с Людмила неизбежно и не веднъж е ставало дума и за становището на нейния баща по едни или други въпроси. Очевидно беше, че е привързана към баща си, обича го, но не следва пътя му и съвсем не го боготвори. Това разбира се съвсем не означаваше, че се готви да работи без него, а още по-малко — против него. Опитваше се дори да оправдае някои негови неправилни действия, припомняйки възпитанието, което бе получила в партията и в трудния си житейски път.

— Баща ми, — казваше, — не е някакъв лицемерен марксистленинец. Тия неща, дето ги приказва, той действително ги вярва. Не можем де искаме хората от неговата генерация да оценяват нещата точно така, както ги оценяваме ние.

И, при друг случай:

— Ами какво да прави човекът. Чуди се и той как да балансира между тия ваши лагери, за да има мир.

— Вярно е — признавах. — И на мен ми го е казвал: „Аз — вика — съм политик, не мога да бъда нито от вашата група, нито от Методиевата“. Само, че не знам защо, в края на краищата симпатиите му винаги отиват към догматиците.

— Не е точно така, — възразяваше Мила. — Нали с негово разрешение си пуснал онази статия срещу Караславов.