Вихреният танцьор

Тя кимна и се спусна по последните стъпала.

— Каприно е зъл човек.

— И въпреки това ти не обръщаш внимание на заканата му, държиш се тъй, сякаш смята да ти направи подарък.

— Че какво мога да сторя? Той ще се опита да ми навреди и навярно ще успее. — Тя погледна Лион сериозно. — Но би ми навредил още повече, ако допусна да отрови с грижи и тревоги всичките ми часове.

— Интересна философия. — Той я изгледа изключително внимателно. — Значи ти препоръчваш да се живее ден за ден, не за бъдещето?

— Та какво друго ми остава, освен да живея ден за лен? Робинята има само онова бъдеще, което нейният господар й позволява да има.

Пронизващият му поглед я караше да се чувства неудобно. Усещаше притеснение в гърдите, което й отнемаше дъха. Той беше толкова грамаден, че значително я превъзхождаше по ръст, а простата му премяна — черни кожени панталони и един ръждивочервен къс жакет от сурови кожи — служеше сякаш единствено да подчертава силата на масивното му тяло.

— В такъв случай имаш право, че от всяка отделна минута трябва да извличаме най-доброто — каза Лион тихо, докато завързваше тежките си кожени ръкавици. — Кажи, липсвах ли ти снощи в леглото?

Сърцето й се сви още по-силно.

— Та как можехте да ми липсвате, когато все още не съм била с вас в постелята? Заспах тутакси и не помръднах, докато Джулия не ме събуди.

— Напомняй ми да те въвеждам в изкуството на ласкателството. От време на време мъжът изпитва потребност от лицеприятни лъжи. — В тъмните му очи проблеснаха дяволити пламъчета. — Държа робите ми да овладеят това изкуство.

— Но майстор Лоренцо каза, че съм единственият ви роб.

Той направи великолепен жест с облечената си в ръкавица ръка.

— Няма значение. Един стига, за да се наложи правилото.

Санчия установи с голяма почуда, че той се шегува с нея. От следобеда на вчерашния ден насам беше няма свидетелка на най-различните настроения на Лион, повечето от които обаче бяха обременяващи — гняв, неприязън, пренебрежение, желание. И сега той й изглеждаше леко окрилен, изпълнен с енергия и хумор.

— Днес сте щастлив.

— Признавам, че се радвам на нашето заминаване. Чакането не ми е по душа. — Той докосна бузите й. — Не забравяй това, Санчия.

Твърдата кожа на ръкавицата беше грапава на допир. Опита се да си представи топлината на пръстите под кожата и трепетна жар обля чак шията й. Неволно тя отстъпи крачка назад.

— Няма да забравя. — Тя прекара език по напуканите си устни. — Какво ви задържаше тук, във Флоренция? Когато чакахте?

— Теб, Санчия. — Той се обърна и понечи да тръгне. — Чаках теб.

Объркана, тя се втренчи в него.

— Мен ли? Но… — Тя спря насред думата, когато си спомни посещението на Каприно. — Каприно каза, че ме е продал на вас. Площадът…

— Беше мястото за проверка на твоите умения, която протече, признавам, твърде впечатляващо. — Лион отвори вратата. — Ела сега, Лоренцо чака отвън с конете. Купих от една жена тук някои дрехи за теб. Сложени са зад седлото на коня ти. — Той смръщи чело. — Успях да ти намеря доста кротка кобила. Яздила ли си някога през живота си?