История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Войната на Свещената лига срещу Турция активизира съпротивителните борби на българите. Сключеният през 1699 г. Карловацки мирен договор между воюващите страни обаче за пореден път обрича българските надигания в Северозападна България. Въпреки всичко тенденцията за противопоставяне на поробителя остава жива и в началото на XVIII в. се свързва и с други фактори.
Процесите, които се развиват сред българите в края на XVII и началото на XVIII в., бележат началото на Възрожденската епоха. Те намират израз преди всичко в стопанските и социалните промени, в появата на българската буржоазия. Зараждането на националното чувство се отразява върху душевността на българина, който започва да се интересува не само от своето настояще, но и от миналото на своя род и отечество. Усетил повея на просвещенските идеи, българският народ свързва това минало със съседните страни, със славянската общност, с християнската църква. Идеята за възстановяването на българската държава става все по-релефна. През 1741 г. Христофор Жефарович поставя в своята „Стематография“ българския герб — корона, поставена върху главата на разярен лъв.
Началото на XVIII в. се ознаменува с нов момент във военното противопоставяне между Османската империя и останалия свят. На политическата сцена, вече като могъща сила, излиза Руската империя, която в стремежа си към адаптация към останалия европейски свят, започва да предявява претенции, които не вещаят нищо добро за нейните съседи. Стремежът към постоянен и гарантиран излаз на топли морета се превръща в трайна тенденция на руската външна политика. Това довежда до една продължителна конфронтация между Петербург и Цариград. Авторитетът на Русия сред българите нараства особено много след успешните войни на Петър I срещу Турция и след победата над шведите при Полтава. От началото на XVIII в. идеята за освобождението на България вече се свързва трайно с успехите на руското оръжие. Още повече че Петър I призовава покорените християни да подкрепят действията на руските войски. Той изпраща и нарочни емисари със задачата да подготвят балканските народи за съвместна борба срещу общия неприятел.
Българите установяват връзки с руското дипломатическо представителство в Цариград още в началото на XVIII в. Това безспорно дава своето отражение върху взаимоотношенията в последвалите войни. Така през 1710 г., когато започват военните действия между Турция и Русия, Петър I оповестява, че води тази война, за да освободи православните християни. В призива си към тях той заявява: „Грабнете оръжието срещу общия неприятел, за да се бием за вярата, отечеството, за нашата чест и за свободата на нашите деца…, защото ние не желаем друга слава освен тази, да ви отървем от жестоката тирания, да украсим църквите и да въздигнем светия кръст.“
Макар бойните действия да се развиват далеч от българските земи, съществуват сведения, които говорят за размирици на юг от Дунав дори след сключването на Прутския мир на 12 юли 1711 г. Няма съмнение, че тези надигания на българите са свързани с призива на Петър I и с военните действия между Русия и Турция.
По време на австро-турската война от 1716–1718 г. българите отново се включват в антиосманската борба. Колко силни са съпротивителните настроения, говори фактът, че още през 1715 г. една част от помощните родове войски в турската армия, като войнуците, били отчислени от служба и превърнати в обикновени раи. По-късно тази участ сполетява и други помощни категории в армията, които се набирали най-вече сред християните. В хода на военните действия българските емигранти от Чипровс-кото въстание и българските католически духовници в Австрия предлагат своята помощ на Виенския двор. Георги Пеячевич разработва и предлага на австрийското командване план за въстание в българските земи, а Кръстьо Пейкич публикува в 1717 г. свой труд, с който разобличава религията на поробителя и настоява пред австрийското правителство да се нанесе силен удар върху Османската империя. Тези предложения не са приети, но в Северозападна България хайдушките дружини се активизират дотолкова, че започва да се говори за българско въстание във Видинско. Според Пожаревацкия мир, сключен на 21 юли 1718 г., българските земи от Тимок до Никопол граничат с Австрия. Този непосредствен досег със свободна Европа има своето значение за бъдещите борби на българите.