Всеки мой дъх
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: second opportunities #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Всеки мой дъх». Краткое содержание книги:
Огромната семейна къща на Уайът се издига на върха на висок хълм, като корона със заострени върхове, образувани от каменните готически сводове, и украсена със скъпоценни камъни от многоцветни стъкла. Подобен разкош означава успех и, разбира се, щастие. Ала всички пари на света не могат да върнат Уйлям, внук на финансовия магнат и филантроп Сесил Уайът.
Семейството, полицията и медиите напразно издирват изчезналия. В хода на разследването се случва нещо неочаквано — подозренията падат върху Мичъл Уайът — харизматичен красавец, мултимилионер и брат на Уилям.
Кейт Донован, собственица на ресторант в Чикаго, не подозира, че след случайната романтична авантюра на неземно красив тропически остров, ще бъде въвлечена в дело за убийство на човек от висшето общество. Всеки ход в заплетената игра води към неочаквани последствия. Кейт, заобиколена от хора, обременени от вина и замесени в измами, е принудена да се довери на човек, който може би е най-опасният й враг.
— Умно, няма спор. Хайде тогава да видя как ще се опиташ да ме принудиш?
Той сключи замислено вежди, а на устните му потрепваше усмивка.
— Не си ли ми длъжница? — напомни й той.
Искаше й се да затвори очи, да запуши уши само, за да се скрие от погледа и гласа на този човек. От него струеше неустоима сексуална енергия дори само докато си седеше отпуснат на стола. А когато се смееше, у него имаше нещо безкрайно прелъстително. Тя едва устояваше на изкусителната му усмивка. А щом се вторачваше в нея безмълвно и замислено, както миг преди това, от него се излъчваше нещо завладяващо… и неповторимо, физическата му привлекателност, умът и финесът му я изпълваха с такава влудяваща нежност и възхищение, че беше готова да му се довери, при все че на Карибите едва ли имаше друга жена, способна да направи подобна глупост — да се довери в хотелска стая на такъв мъж. Той беше силен магнит, пред който тя се чувстваше като кламерче, което правеше отчаяни опити да се откопчи от неудържимата му привлекателност, но усещаше как сантиметър по сантиметър отива право в обятията му.
Забеляза, че се чувства по-спокойна и по-уверена, когато го разсейва с шеги, но нямаше сили да издържи секунди дори в мълчание пред пронизващия му поглед, ето защо предпочете да отстъпи и да продължи разказа си.
Той усети моментално какво е решението й.
— Кое имаше по-голям ефект? — поинтересува се той с шеговито задоволство. — Уловката или принудата?
— На уловки не се поддавам никога — заяви категорично Кейт и понечи да добави, че е неподвластна и на принуждения, но той я изпревари с думите:
— Добре. Ще дойда да те взема утре в десет. Хайде сега да чуя историята за твоя дебют като певица в заведението на баща ти?
Кейт започна разказа с въздишка:
— Беше в деня на Сейнт Патрик и към седем часа вечерта масите вече бяха заети, хората се веселяха. Още преди това видях, че баща ми се качи горе, за да вземе портфейла си, и разбрах, че излиза по работа, ето защо се промъкнах долу, макар че ми беше абсолютно забранено да отивам там без него. Барманът също знаеше това правило, но аз бях дребничка, а заведението — препълнено, така че никой не ме забеляза. В началото само стоях на долното стъпало и си припявах тихо в такт с музиката, но оттам не виждах нищо, ето защо направих няколко крачки навътре… после още няколко… и още няколко… и така в един момент се озовах до самия бар. От лявата страна зад мен беше пианото, а на бара от дясната ми страна седяха мъж и жена на средна възраст. Изобщо не знаех, че през цялото време са ме наблюдавали. В един момент мъжът се надвеси над мен, усмихна се и ме попита коя е любимата ми песен. Казах му, че това е „Дани Бой“, защото името на татко беше Даниел… — Кейт взе чашата да отпие глътка вино, за да прикрие чувствата при спомена за песента, нито беше пяла през сълзи и при последното сбогуване с баща си, на неговия гроб, заобиколена от ридаещи от мъка хора.
— По-добре да не ставам досаден, от мен не можеш да вечеряш — извини се Мичъл.
Кейт хапна малко, но Мичъл почти не докосваше храната си. Стори й се доста странно, че такъв едър и снажен мъж като него не обръща внимание на храната.
— Ти сама ще прецениш кога да довършиш разказа си… — каза той след няколко минути.
В усмивката му имаше нещо ободряващо, което повдигна духа й и тя също му се усмихна, после продължи разказа са, без да усеща мъчителната скръб.
— Мъжът на бара стана от стола си и явно даде някакви пари на пианиста, защото той засвири „Дани Бой“. Тогава мъжът ме вдигна на стола си и се провикна към всички да запазят тишина, защото съм поискала да изпея „Дани Бой“. — Тук Кейт отново направи пауза, но този път, за да сдържи смеха си от спомена за това преживяване. — Ето така настъпи моментът на моята голяма изява. Цялата треперех от напрежение, и когато отворих уста да запея, се чу само немощно хриптене.
— И сигурно с това приключи?
Тя поклати глава със смях:
— За съжаление — не.
На Мичъл му беше безкрайно любопитно да научи какъв е бил завършекът и побърза сам да отгатне:
— Накрая си успяла да запееш по-силно, но не се е получило нищо?
Усмивката му избледня, като си представи каква мъчителна гледка е заведение, пълно с пияници, за момиченце в подобна ситуация, но Кейт поклати глава и отвърна със смях:
— Моят финал на историята звучи доста по-приятно от твоя.
— Ами да го чуем, щом е така.
— Справих доста добре. Или поне достатъчно добре, за да накарам всички да замълчат и да ме слушат, тяхното мълчание продължи и няколко секунди след края на песента ми, а после започнаха да ръкопляскат.