Всеки мой дъх
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: second opportunities #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Всеки мой дъх». Краткое содержание книги:
Огромната семейна къща на Уайът се издига на върха на висок хълм, като корона със заострени върхове, образувани от каменните готически сводове, и украсена със скъпоценни камъни от многоцветни стъкла. Подобен разкош означава успех и, разбира се, щастие. Ала всички пари на света не могат да върнат Уйлям, внук на финансовия магнат и филантроп Сесил Уайът.
Семейството, полицията и медиите напразно издирват изчезналия. В хода на разследването се случва нещо неочаквано — подозренията падат върху Мичъл Уайът — харизматичен красавец, мултимилионер и брат на Уилям.
Кейт Донован, собственица на ресторант в Чикаго, не подозира, че след случайната романтична авантюра на неземно красив тропически остров, ще бъде въвлечена в дело за убийство на човек от висшето общество. Всеки ход в заплетената игра води към неочаквани последствия. Кейт, заобиколена от хора, обременени от вина и замесени в измами, е принудена да се довери на човек, който може би е най-опасният й враг.
Мичъл усети как го обзе чувство на удивление от факта, че беше пламнал така неудържимо по едно красиво, червенокосо момиче с ирландска кръв и католическо възпитание, израснало в сплотено американско семейство от средната класа. Това беше нещо съвършено ново и необичайно за неговия опит и вкус, ето защо нямаше нищо странно, че тя му изглеждаше така различна.
— Какво си работила след колежа?
— Работих в Министерството на социалните грижи, като служителка в отдела за деца и семейства.
Мичъл едва не се изсмя. Значи това червенокосо ирландско момиче беше не просто с католическо възпитание и от добро семейство, ами имаше даже активно ангажирано социално съзнание.
— И защо предпочете социалната работа пред ресторантьорския бизнес? Навярно защото вече ти е било поомръзнало? — предположи той в отговор на собствения си въпрос.
— Това не беше точно ресторант. Повече приличаше на уютен ирландски клуб, където менюто не беше богато, но включваше вкусни ирландски ястия и сандвичи. Много обичах това място… доставяше ми истинско удоволствие да слушам вечер как някой свири на пиано, а хората пеят ирландски песни. За ирландците караокето, отбеляза тя с усмивка — е любимо забавление от векове, само че ние не го наричаме с това име.
За Мичъл „караоке“ не беше чуждо понятие, той си имаше даже няколко любими заведения в Ирландия, така, че добре разбираше какво има предвид тя.
— И? — прояви интерес той, като взе чашата с вино. Значи си харесвала музиката…
Личеше, че слуша с интерес, каза си Кейт. И реши да продължи разказа си с надежда, че той ще вземе пример от нея и ще разкрие нещо повече за собствения ги живот.
— Много ми харесваше, но от спалнята не чувах добре, пък не ми позволяваха да оставам на долния етаж след пет часа и щом бавачката ми заспеше, се промъквах в дневната и слушах оттам. Когато станах на седем, вече бях научила всички песни — и тъжни, и революционни, и неприлични. Не разбирах значението на всички думи, но пък умеех да ги произнасям с типичния ирландски акцент. Всъщност истината е — сподели тя, — че бях гледала по телевизията много мюзикли и мечтаех до стана певица в нощен бар, да нося красиви рокли като жените от тези филми. Даже си представях, че масата в кухнята е моето пиано, и обичах да се облягам на него, като държах пред себе си дръжка от метла… моя микрофон.
Мичъл реагира със смях на описанието, с което тя му представи себе си.
— И случи ли ти се да имаш възможността да пееш в ресторанта пред публика?
— О, да, бях на седем, когато направих първото си официално представяне.
— И как мина?
Тя обърна поглед към градината и се запита дали ще може да разкаже, без да се натъжи, тази забавна случка, която включваше и баща й.
— Ами ще ти кажа с две думи… представях си го другояче — завърши.
Мичъл почти забрави за храната. Нейната искреност го беше спечелила още преди това, а след споделянето на тези спомени за първите й песни в ресторанта тя излъчваше обаятелна плахост, която възбуди у него желанието да научи още. Но редно беше да не й досажда прекалено много по време на вечеря, ето защо сдържа любопитството си.
Главният готвач на „Айлънд Клъб“ беше много добър и ястията бяха вкусни, но той почти не поглеждаше вечерята си. Когато тя изяде част от салатата си и от основното ястие, той взе чашата с вино и изрече сериозно:
— Преди малко те попитах за твоя дебют в пеенето.
Гласът му проряза настъпилата тишина и Кейт стреснато вдигна поглед от чинията. Като се стараеше да прикрие какъв ефект й оказа гласът му, тя се опита да демонстрира нещо като шеговита надменност:
— Няма да разказвам по-нататък, докато не чуя някоя забавна история от твоя живот.
Но вместо да се съгласи или да отстъпи, той се отпусна назад и изпитателно я изгледа.
Кейт направи опит да отвърне с абсолютно спокойствие на погледа му, но избухна безсилна в смях.
— Предавам се… за какво, по дяволите, се замисли така?
— Чудя се с уловка ли да опитам, или с принуда.
— Пробвай с уловка — поощри го смело тя, защото беше убедена, че ще й предложи някоя евтина примамка.
— В такъв случай утре ще дойда с каишка и нашийник.
Тя ококори очи с насмешлив ужас.
— Ти или си се побъркал, или нямаш абсолютно никакъв вкус към аксесоари. Остани си по-добре с вратовръзка…
— … и ще ти помогна да отведем любимия ти Макс на ветеринар в Сейнт Мартен — продължи той, без да обръща внимание на шегата.
Тя го погледна с благодарност и със странното усещане, че ще станат приятели. Той срещна погледа й — в сините му очи имаше нежна топлина… не, не топлина, забеляза Кейт. А нежен копнеж! Тя се сепна и побърза да отклони разговора, като се пошегува: