Другият вятър [The Other Wind - bg]

Съжаляваше, че не могат да си посадят у дома бели рози като тукашните. Толкова уханен бе мирисът им в нощта. Но горе в планината беше твърде ветровито, а слънцето през лятото беше прекалено горещо. Пък и козите сигурно щяха да изядат розите.

Най-сетне тръгна през източното крило към покоите, в които ги бяха настанили с Техану. Дъщеря й беше заспала, тъй като беше късно. Пламъче колкото перла гореше на фитила на малката алабастрова лампа. Покоите с високите тавани бяха притихнали, потънали в сенки. Тя загаси лампата, легна си и скоро потъна в сън.

Вървеше по тесен, виещ се, сводест каменен коридор. Носеше алабастровата лампа. Мъничкият й овал от светлина й сочеше пътя в тъмното. Стигна до някаква врата, водеща към стая. В стаята имаше хора с птичи криле. Някои имаха птичи глави — на ястреби и лешояди. Стояха или клечаха неподвижно, без да поглеждат нито към нея, нито към нищо, с очи, обкръжени с бяло и червено. Крилете им приличаха на огромни черни плащове, провиснали от раменете им. Знаеше, че не могат да летят. Бяха толкова скръбни, така безнадеждни, а въздухът в стаята бе толкова мръсен, че тя се опита да се обърне, да побегне, но не можеше да се движи; и борейки се с тази парализа, се събуди.

Отново се озова сред топлите сенки, под звездите в прозореца, при мириса на рози, тихия шум на потъналия в сън град и диханието на спящата Техану.

Стана рязко, за да отърси от главата си останките от съня. Беше Рисуваната стая в Лабиринта на Гробниците, където за първи път бе срещнала Гед лице в лице, преди четиридесет години. В съня рисунките на стените бяха оживели. Само че това не беше живот. Беше безкрайният, вечният неживот на онези, които са умрели, без да се преродят: прокълнатите от Безименните: неверниците, западняците, магьосниците.

След като човек умре, той се преражда. Това бе изричното знание, с което беше отраснала. Когато като дете я отведоха в Гробниците, за да стане Арха, Погълнатата, й казаха, че тя единствена от всички хора се е прераждала и ще се преражда като самата себе си, живот след живот. Понякога го беше вярвала, но не винаги, още докато беше жрицата на Гробниците, а оттогава изобщо бе престанала да го вярва. Но знаеше онова, което знаеха всички хора на Каргските земи — че след като умрат, се прераждат в ново тяло, светлина, загасваща и светваща отново в същия миг на друго място, в женска утроба или в яйцето на мушица, или в понесено от вятъра семе трева, връщат се отново, за да съществуват, забравили предишния си живот, нов живот за новия, живот след живот — вечно.