Другият вятър [The Other Wind - bg]

Опита се да се избави от мислите за цялата тази глупост около каргското момиче, като помисли за заклинателя Елша и неговите сънища. Но в ума си стигаше само до болезнената завист към Елша, че е стъпил на брега на Гонт, че е разговарял с Гед и е поживял с него.

Точно от това изпитваше тъга и самота. Човекът, когото беше наричал свой господар, човекът, когото бе обичал повече от всеки друг, не му позволяваше да го доближи, не искаше да дойде при него.

Нима Гед вярваше, че след като е изгубил силата си на магьосник, Лебанен трябва да мисли за него с пренебрежение? Да го презира?

Предвид властта, която имаше сила над умовете и сърцата на хората, подобна мисъл беше допустима. Но Гед все пак го познаваше по-добре, или най-малкото имаше по-добро мнение за него.

Дали след като беше истинският господар и наставник на Лебанен, Гед просто не можеше да понесе това, че е негов поданик? Това наистина щеше да е трудно поносимо за стареца: този груб, рязък обрат в положението им.

Но Лебанен имаше много ясен спомен как Гед бе коленичил пред него на земята, на Роукската могила, в сянката на дракона и пред очите на учителите, чийто учител беше самият Гед. Беше се изправил и бе целунал Лебанен, и му бе казал да управлява добре, и го бе нарекъл „мой господарю и скъпи приятелю“.

— Той ми даде кралството — бе казал Лебанен на Елша. Даде му го точно в онзи миг. Изцяло и драговолно.

И точно затова Гед нямаше да дойде в Хавнър, нямаше да допусне Лебанен да получава съвети от него. Беше предал властта си — изцяло и по своя воля. Нямаше да позволи дори да се помисли, че се меси, да хвърля сянка над светлината на Лебанен.

— Със земните дела той приключи — казал беше Вратарят. Но историята на Елша беше принудила Гед да го изпрати тук, при Лебанен, и да го помоли да постъпи така, както е необходимо.

Наистина, странна беше историята на Елша; а твърдението на Гед, че самата стена ще рухне, бе още по-странно. Какво можеше да означава? И защо сънят на един човек можеше да има толкова тежест?

Самият той беше сънувал окрайнините на сухата земя, много отдавна, когато двамата с Великия маг пътешестваха заедно преди да пристигнат в Селидор.

И на онзи, най-западния остров, беше навлязъл с Гед в сухата земя. Отвъд стената от камъни. Надолу, в сумрачни градове, където сенките на мъртвите стояха на праговете или вървяха без цел и посока по улици, огрени само от неподвижните звезди. С Гед беше пребродил цялата онази страна, изнурителен път до една тъмна долина от прах и камъни, в подножието на планината, чието единствено име беше Болка.

Той отвори шепата си, погледна черното камъче и отново я затвори.

От долината на пресъхналата река, след като бяха свършили онова, за което бяха дошли, те бяха изкачили планината, защото връщане нямаше. Тръгнали бяха нагоре по пътя, забранен за мъртъвците, катереха се, хващайки се за скали, които пърлеха и изгаряха дланите им, докато Гед не можеше повече да продължи. Лебанен го беше носил, докъдето можа, след това беше пълзял с него до края на мрака, онази безнадеждна пропаст на нощта. И така се беше завърнал, с него, под светлината на слънцето и шума на морския прибой, на бреговете на живота.