През пустинята

— Стой! — извика Абрахим. Но аз продължих да вървя.

— Стой! — заповяда той още по-високо.

Почти бях стигнал до вратата, ала не се обърнах.

— Умри, гяур!

Аз рязко се извърнах и само успях да отскоча встрани. Камата му прелетя край мен и се заби в облицовката на стената.

— Сега си мой!

Казвайки това, аз скочих върху него, хванах го, както ми попадна, вдигнах го нагоре и го хвърлих срещу стената.

Абрахим Мамур остана да лежи няколко секунди, но след това с мъка се изправи. Очите му бяха широко отворени, вените на челото му — изпъкнали до пръсване, а устните му посинели от яд. Държах револвера си насочен срещу него, а той стоеше изплашен пред мен.

— Сега вече опита ръката на един немзи! — казах аз. — Само посмей още веднъж да ме ядосаш!

— Гяур!

— Страхливец! Или как се нарича някой, който моли лекар за помощ, след това го ругае, а накрая дори се опитва да го убие, нападайки го вероломно в гръб. Вяра, която има такива привърженици, нищо не струва.

— Магьосник!

— Магьосник ли? Защо?

— Ако не беше такъв, камата ми щеше да те улучи, а и нямаше да имаш сила да ме хвърлиш във въздуха като топка.

— Е добре! Магьосник съм и бих могъл да спася живота на Гюзела, твоята жена.

Умишлено изрекох името й, а то произведе очаквания ефект.

— Кой ти каза това име? — избухна Абрахим Мамур.

— Хамид, твоят пратеник.

— Един неверник няма право да произнася името на правоверна!

— Само казвам името на една жена, която утре може да е мъртва.

Абрахим пак ме погледна с леден, втренчен поглед, но след това закри с ръце лицето си.

— Вярно ли е, хеким, че Гюзела още утре може да е мъртва?

— Вярно е.

— Може ли да бъде спасена?

— Вероятно.

— Не казвай вероятно, ами сигурно! Готов ли си да ми помогнеш? Ако тя оздравее, можеш да поискаш всичко, което ти хрумне.

— Готов съм.

— Дай ми тогава твоя талисман или лекарство!

— Талисман нямам, а и лекарство все още не мога да ти дам.

— Защо да не можеш?

— Лекарят може да излекува болния едва след като го види.

Ела, хайде да вървим!

Той отстъпи назад като ударен.

— Ти луд ли си? Духът на пустинята е изгорил мозъка ти и не знаеш какво искаш. Жената умира, щом върху нея падне погледът на чужд мъж!

— Още по-сигурно е, че Гюзела ще умре, щом не мога да отида при нея. Трябва да измеря пулса й, а и да чуя отговорите на много въпроси, които засягат болестта й, от самата нея. Само Господ е всезнаещ и няма нужда да пита никого.

— Ти наистина ли не лекуваш с талисман?

— Не.

— И с думи ли не лекуваш?

— Не.

— И с молитви ли?

— Да, аз се моля за страдащите, но Господ вече ни е дал в ръка средствата, с които да лекуваме.

— Какви средства са това?

— Това са цветя, метали и метални съединения, чиито сокове и сили ние извличаме.