През пустинята

Последните четири думи, които бях произнесъл бавно и натъртено, се отнасяха повече за нея, отколкото за него.

— Как се нарича тази болест?

— Има чуждо име, което само лекарите разбират.

— Колко време ще мине, докато оздравее?

— Може да стане скоро, но също и след много дълго време, в зависимост от това дали ще ми се подчиняваш.

— В какво трябва да ти се подчинявам?

— Трябва редовно да й даваш лекарствата ми.

— Ще го правя.

— Необходимо е да стои сама и да бъде предпазвана от всякакви тревоги.

— Ще бъде.

— Трябва всеки ден да разговарям с нея.

— Ти ли? Защо?

— За да мога да определям лекарствата според състоянието на болната.

— Аз непрекъснато ще ти съобщавам как се чувства.

— Не можеш да го правиш; защото не си в състояние да прецениш как се чувства болната.

— За какво ще говориш с нея?

— Само каквото ти ми позволиш.

— И къде трябва да става това?

— Тук, в тази стая, точно както днес.

— Кажи точно колко време трябва да идваш!

— Ако следваш съветите ми, смятано от днес, тя ще се освободи от болестта си за пет дни.

— Дай й лекарството!

— То е долу на двора при слугата ми.

— Тогава ела!

Обърнах се към болната, за да се сбогувам по същия начин мълчаливо с нея. Тя вдигна молитвено ръце под покривалото и се осмели да каже три срички:

— Евв’аллах! (С Бога!)

Но египтянинът веднага се обърна.

— Мълчи! Ще говориш само когато те питат!

— Абрахим Мамур — предупредих го аз строго, — не ти ли казах, че жена ти трябва да бъде пазена от тревоги? Не се говори така с болен човек, който е близо до смъртта.

— Най-напред тя самата трябва да се погрижи да не дава повод да я обиждат. Тя знае, че не бива да говори. Ела!

Върнахме се в селямлъка, където изпратих да повикат Халеф, и той незабавно се появи с аптечката. Предписах игнация , дадох необходимите указания и се приготвих да си тръгвам.

— Кога ще дойдеш утре?

— По същото време.

— Отново ще ти изпратя лодка. Колко искаш за днес?

— Нищо. Като оздравее болната, ще ми дадеш каквото сметнеш за добре.

Въпреки това Абрахим бръкна в джоба си и измъкна една натъпкана догоре кесия, извади от нея няколко монети и ги подаде на Халеф.

— Ето, вземи ги!

Доблестният Халеф ага посегна към тях с такава физиономия, сякаш правеше голямо благоволение на египтянина, и пускайки бакшиша в джоба си, без да го погледне, каза:

— Абрахим Мамур, ръката ти е щедра, а и моята също. Винаги ще ти протегна ръка за помощ, защото Пророкът казва, че протегнатата ръка е първото стъпало към царството на блажените. Аллах да е с теб, а също и с мен!

Вървяхме, придружавани от египтянина до градината, където един слуга ни отвори вратата в зида. Като останахме сами, Халеф бръкна в джоба си, за да види какво е получил.

— Три златни цехини, сихди! Пророкът да благослови Абрахим Мамур и да държи жена му колкото може по-дълго болна.

— Халеф! — казах аз с укор.