През пустинята

— Не знам къде живее господарят ти. Далеч ли е оттук?

— Господарят ми живее на брега и ти изпраща лодка. За един час ще стигнем при него.

— А кой ще ме върне обратно?

— Аз.

— Добре, идвам. Чакай навън!

Хамид излезе. Аз станах, сложих си друго наметало и взех сандъчето си с аконит, сяра, съсънка и всякакви други средства, които може да съдържа една ръчна аптечка със сто преградки. След пет минути вече седяхме в караната от четирима гребци лодка; аз потънал в мислите си, а Халеф горд като паша с три конски опашки. В пояса си носеше подарения му в Кайро пистолет със сребърен обков и острата, лъскава кама, а в ръка държеше неизбежния камшик от хипопотамова кожа — най-доброто средство да накара населението на Египет да му засвидетелства внимание, почит и признателност.

Наистина горещината не беше приятна, но носещата се по течението лодка ни осигуряваше освежителен полъх.

Известно време плавахме край малки плантации с финикови и малмирски палми с чаталести клони и разкошни ветрилообразни корони. След това отминахме няколко малки селища с развалини от античността. В издигащите се край нилската долина скалисти склонове се виждаше гранит. Долината се стесняваше и сега можеха да се забележат вълните на един бързей. Това беше Бааб ал Калабшех, няколко километра дълго дефиле. В началото му се издигаше четириъгълен зид, в който сякаш нямаше вход.

Като пристигнахме, забелязах, че един тесен канал от реката водеше под стената и снабдяваше обитателите с вода, без да е необходимо те да излизат от къщата си. Хамид вървеше пред нас. Той ни преведе покрай два ъгъла от външната страна на зида, обърната към водата, и до една врата даде знак, в отговор на който ни отвориха.

Видяхме срещу нас ухилената физиономия на един негър.

Бегло отвърнахме на почтителния му поздрав и минахме покрай него. Тук едва ли можеше да се очаква някаква красота в архитектурно отношение, така че не бях изненадан от голата, без никакви прозорци фасада на къщата пред нас. Атмосферните условия бяха оказали страшно разрушително влияние върху стените и намирах, че тази къща е съвсем неподходящо жилище за една нежна, болна жена.

По-рано пространството между зида и сградата е било украсено с декоративни растения, които са представлявали прекрасна гледка за обитателите. Но те отдавна бяха увехнали и изсъхнали. Накъдето и да погледнеше човек, не можеше да види нищо друго освен мъртва, гола пустош. Само ятата лястовици, гнездящи в многобройните пукнатини и цепнатини на къщата, внасяха малко живот и движение в мъртвата картина.

Крачещият напред пратеник ни въведе през тъмен нисък тунел в малък двор, насред който имаше басейн. Дотук значи водеше каналът, който бях забелязал. Човекът, строил самотната къща, явно се беше погрижил да набави за себе си и близките си достатъчно от онова, което в местност като тази е най-необходимо.

В двора се издигаха множество дървени решетки, зад които сигурно се намираха жилищните помещения. Но не можех да отделя много време за разглеждане на тези неща и дадох знак на Халеф, който беше преметнал аптечката през рамо, да ме чака и последвах пратеника в селямлъка на къщата.