Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
— Щяла да смаже и него ли? — запита Арлет. — По какво заключавате?
— Да, да — викна живо графинята. — Да, щяла е да смаже и него, както другите, защото тук, в този хотел, витае смъртта. Тук именно злият дух на семейство Меламар ни притиска и ни събаря. И именно защото след смъртта на родителите ни ние с брат ми му се възпротивихме, затова понасяме последствията на неизбежния закон. Още в първите дни, когато, идвайки от провинцията, пълни с надежда, забравяйки миналото, и щастливи, се върнахме във фамилния дом, и прекрачихме прага на жилището на улица „Юрфе“, още в първите дни ние почувствахме угрозата на тази тайнствена опасност. Най-много я почувства брат ми. Аз не дотолкова, защото се ожених, разведох се и имах щастливи, както и нещастни дни. Адриен стана мрачен — неговото предчувствие бе толкова силно и толкова болезнено, щото той реши да не се жени. По такъв начин, като прекъсва рода Меламар, той предотвратява ударите на съдбата и прекъсва последователността на нещастията. Реши да бъде последен от рода Меламар. Страх го беше.
— Страх ли? От какво? — запита Арлет с пресипнал глас.
— От онова, което щеше да се случи, от онова, което се случи след петнайсет години.
— Нищо ли не го предвещаваше?
— Не. Но съзаклятието се заплиташе в мрака. Неприятелите бродеха около нас. Обсадата на жилището ни постепенно се стесняваше. Предупредени бяхме за внезапната атака.
— Каква атака?
— Онази, дето бе извършена преди няколко седмици. Случката бе съвсем обикновена, но представлявате страшно предупреждение. Една сутрин брат ми забеляза, че липсват предмети, съвсем незначителни предмети: едно въже за звънец, една част от свещник, които бяха нарочно избрани сред много по-ценни предмети, за да ни се даде знак, че часът е настъпил…
Тя помълча, после довърши:
— Че часът е настъпил… И че мълнията скоро ще падне върху главите ни.
Тези думи тя произнесе с почти мистичен ужас. Очите й блуждаеха. В нейното държание се чувстваше онова, което тя и брат й са изпитали при своето очакване…
Тя добави още, и думите й изразяваха ужаса, в който ги бе хвърлила „мълнията“, както казваше тя:
— Адриен се опита да се противопостави. Той даде обявление, с което издирваше изчезналите вещи. По такъв начин, както казваше сам, той искал да омилостиви съдбата. Ако хотелът си възвърнеше онова, дето му бе взето, ако предметите застанеха отново на свещеното си място, което заемаха от век и половина, нямаше вече да бъдат настроени против нас онези тайнствени сили, които тормозеха рода Меламар. Празна надежда. Какво можеш да направиш, когато човек е предварително осъден? Един ден вие двете влязохте тук. Ние никога не бяхме ви виждали преди това, а вие ни обвинихте в неща, които не разбирахме… И всичко свърши. Не можехме да се защитаваме, нали? Бяхме внезапно обезоръжени и оковани. Мракът, обвиващ Жюл и Алфонс дьо Меламар ни обви и нас. Същата развръзка щеше да сложи край на нашите изпитания… Самоубийството… Смъртта… Ето нашата история. Когато работите вземат такъв обрат, не остава друго освен примирението и молитвата. Съпротивата е равна на светотатство, тъй като тези изпитания ни се изпращат от самата съдба. Но какви мъки! Какъв товар носим вече от един век!…
Жилбер свърши своя разказ и наново изпадна в онази апатия, в която стоеше от деня на нещастието. Впечатлението, че някои факти от разказа й са невероятни и несъвместими, бе смекчено от голямото съжаление и уважението, което вдъхваха нейните нещастия. Антон Фажерол, дотогава не бе продумал нито дума, приближи до нея и с уважение й целуна ръка. Арлет заплака. По-чувствителна, Режин също бе трогната.
Глава седма
СПАСИТЕЛЯТ ФАЖЕРОЛ
Жан д’Енерис и Бешу стояха неподвижни зад завесата. Само от време на време д’Енерис стискаше рамото на полицая. Възползвал се от настъпилото в стаята мълчание, той прошепна на ухото на другаря си:
— Как ти се вижда? Работата се избистря, нали? Полицаят промълви:
— И с избистрянето всичко още повече се оплита. Ние научихме тайната на семейство Меламар, но не научихме нищо за двойното отвличане и за диамантите.