Не казвай на никого
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-225-1
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай на никого». Краткое содержание книги:
Роден и израснал в подножията на планините в Северозападна Джорджия, баща му го бе научил на всички техники за оцеляване; макар че основният му урок беше просто да вярва на природата, не на хората. За известно време Джеремая го бе забравил. Сега животът му зависеше от него.
Тъй като се боеше, че ще го търсят около родния му град, той отиде в Пенсилвания. Отначало скиташе, през ден сменяше лагера си, докато попадна на сравнително удобно и безопасно място край езерото Чармейн. Старите лагерни хижи осигуряваха подслон в студените нощи. Тук рядко се появяваха хора — главно през лятото, при това само през уикендите. Можеше да ловува сърни и да яде месото им на спокойствие. През няколкото дни годишно, в които идваха туристи, просто се криеше или се отправяше още по на запад.
Или гледаше.
За децата, които идваха тук, Джеремая Ренуей беше Торбалан.
Сега стоеше неподвижно и наблюдаваше хората, които обикаляха наоколо в тъмните си якета. ФБР. Видът на тези три големи жълти букви все още пронизваше сърцето му.
Никой не си бе направил труда да загради района с жълта лента, навярно защото го смятаха за уединен. Ренуей не се изненада, когато откриха труповете. Да, двамата бяха заровени надълбоко, но той от личен опит знаеше, че тайните имат навика да изплуват на повърхността. Знаеше го и някогашната му съучастничка Ивлин Космиър, която се беше преобразила в идеалната домакиня, преди да я арестуват.
Джеремая се криеше в гъсталака. Имаше опит в камуфлажа. Нямаше да го забележат.
Спомняше си онази нощ преди осем години, когато бяха умрели двамата мъже — внезапните изстрели, забиващите се в земята лопати, пъшкането от уморителното копаене. Дори се бе колебал дали да не съобщи на властите за случилото се — за всичко.
Анонимно, разбира се.
Ала накрая реши да не рискува. Човек не беше създаден да живее в клетка, Джеремая го знаеше, макар че някои издържаха. Той нямаше да може. Един негов братовчед на име Пери бе излежавал осемгодишна присъда във федерален затвор. Бяха го държали в тясна килия по двадесет и три часа на ден. Една сутрин Пери беше опитал да се самоубие, блъскайки главата си в бетонната стена.
Това щеше да се случи и с него.
Ето защо си замълча и не направи нищо. Поне тогава.
Но предишната нощ мисли много. За голата млада жена. За мъжете, които я причакваха. За борбата край автомобила. За отвратителния влажен звук от удар на дърво по гола плът. За мъжа, оставен да умре.
И за лъжите. Лъжите най-много го измъчваха.
12
Когато стигнах в болницата, чакалнята бе претъпкана с подсмърчащи и нетърпеливи пациенти. По телевизора се въртеше „Малката русалка“ — накрая касетата автоматично се пренавиваше и пак започваше. След часовете, прекарани във ФБР, искрено й съчувствах. Постоянно си припомнях думите на Карлсън, който определено беше по-главният от двамата, и се опитвах да разбера какво всъщност е търсил, но всичко това само правеше картината още по-неясна и нереална. Накрая ме заболя главата.
— Хей, докторе.
Тайрис Бартън скочи от мястото си. Носеше широк панталон с увиснало дъно и прекалено голямо спортно яке, всичкото — дело на някакъв моделиер, за когото никога не бях чувал, но скоро щях да науча.
— Здрасти, Тайрис — поздравих го аз.
Бартън започна сложна игра на ръкуване, в която водеше той, а аз го следвах. С Латиша имаха шестгодишен син на име Ти Джей, който страдаше от хемофилия. И беше сляп. Запознах се с него, когато го докараха по спешност като бебе и малко оставаше да арестуват баща му. Тайрис твърдеше, че тогава съм спасил живота на сина му. Преувеличаваше.
Но може би всъщност бях спасил Тайрис.
Той смяташе, че това ни прави приятели — като че ли той бе лъвът, а аз бях някаква мишка, извадила трън от лапата му. Грешеше.
Тайрис и Латиша не бяха женени, но той беше един от малкото бащи, които идваха в отделението. Най-после престана да клати ръцете ми и ми пъхна две стотачки, сякаш бях метрдотел в „Le Cirque“.
После многозначително ме погледна.
— Сега хубавичко да се погрижиш за момчето ми.
— Добре.
— Велик си, докторе. — Той ми подаде визитката си, на която нямаше име, адрес и професия. Само номер на мобилен телефон. — Ако ти трябва нещо, звънни ми.
Продължаваше да ме гледа.
— Квото и да е, докторе.
— Ясно.