Домът на Червения убиец
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Sorrowful Mysteries of Brother Athelstan #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651535
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Домът на Червения убиец». Краткое содержание книги:
Тялото на сър Ралф Уитън, комендант на Тауър, е открито в локва кръв в собствената му спалня – добре заключена и охранявана от верни стражи. Как е успял убиецът да се добере до него, преодолявайки стените на страховитата крепост и стражата? И защо бележката, която сър Ралф е получил малко преди смъртта си – къс пергамент с рисунка на тримачтов кораб – му е вдъхнала такъв смъртен ужас?
Доминиканецът брат Ателстан и дебелият коронер сър Джон Кранстън, любител на виното и доброто хапване, трябва да разрешат тази загадка. Но скоро става ясно, че това е само първото от поредица кървави убийства – и че за да разкрият загадката, трябва да се върнат към далечното минало и едно страшно злодеяние, извършено в Светите земи.
– Искам да се върна в проклетото ви гробище – изсумтя той. – Имаш нужда от остър ум, който да разгадае мистерията там.
– Но лейди Мод ще те чака!
– Да чака!
– Сър Джон, кажи ми, случило ли се е нещо?
Кранстън се намръщи и отмести поглед.
– Заради Матю ли е? – попита меко Ателстан. – Заради годишнината от смъртта му?
Кранстън стана, хвана Ателстан под ръка и двамата тръгнаха към вратата, докато конярят оседлаваше конете им.
– Кажи ми, братко, когато избяга от ордена си като послушник и заведе малкия си брат на война във Франция, беше ли щастлив?
Ателстан почувства как сърцето му замира.
– Разбира се – той се усмихна леко. – Тогава бях млад. Кръвта ми кипеше и исках да преживея голямо приключение.
– А когато откри брат си мъртъв, студен като лед на бойното поле и се върна в Англия, за да признаеш пред родителите си какво се е случило, какво стана?
Ателстан погледна към притъмнелия двор.
– В Светото писание, сър Джон, се казва, че когато дойде краят на света, небето ще се разтърси и планетите ще паднат на земята, обхванати от пламъци.
Ателстан притвори очи. Сега усети духа на Франсис много близо до себе си.
– Когато открих брат си мъртъв – продължи той, – за мен сякаш небето се сгромоляса на земята – той сви рамене. – Мисля, че това беше краят на моя свят.
– И какво си мислеше тогава за живота?
Ателстан потърка устата си с палец и погледна право в тъжното лице на Кранстън.
– Почувствах се измамен от него – прошепна той.
Кранстън го потупа леко по рамото.
– Да, братко, помни, че целувката на предателя винаги е най-сладка. Помни го, както го помня аз.
Ателстан безмълвно погледна назад. Не беше виждал Кранстън такъв. Досега коронерът трябваше да е запял някоя похотлива песен с цяло гърло, да ругае кръчмаря или да кани Ателстан да отиде в дома му в Чийпсайд.
Качиха се отново на конете и поеха тихо през покрития със сняг Билингсгейт, завиха наляво към подстъпите на Лондонския мост. Там, въпреки студения вятър, който жилеше лицата и ръцете, се беше събрала голяма тълпа. Под забуленото с плътни снежни облаци небе момчета се замеряха със снежни топки и пищяха от смях всеки път, когато улучеха целта си. Безкрак просяк се придвижваше през кишата на дървени летви. Група дрипави лодкари ругаеха замръзналата ръка и големият студ, който им беше отнел прехраната. Други, дебело облечени и с ниско смъкнати качулки, вървяха към града или се присъединяваха към Ателстан и Кранстън, за да преминат по тесния, замръзнал мост към Съдърк.
Коронерът внезапно спря коня си и се загледа назад към група тъмни силуети, които току-що бяха минали покрай тях. Бяха ли група, чудеше се той, или просто се движеха заедно, за да се чувстват в безопасност? Сигурен беше, че е съзрял Мод сред тях, бледото ѝ лице надничаше изпод качулката. Но какво можеше да прави в Съдърк? Освен Ателстан тя не познаваше никого тук, а мястото беше твърде опасно, за да го посещаваш в мрачен зимен ден.
– Сър Джон, наред ли е всичко?
Кранстън погледна още веднъж към групата, която изчезваше в тъмнината. Трябваше ли да се върне? После голяма, обкована с метал каруца премина с грохот край тях, хората зад него започнаха да мърморят и пъшкат, затова коронерът кимна на спътника си, че трябва да продължат. Пресякоха моста, отминаха манастира "Сейнт Мери Овъри" в другия му край и поеха по главния път към Съдърк. Двамата мъже яздеха по тесни улички, където големи четириетажни къщи се редуваха с порутени къщурки и навеси на фермери и занаятчии. Коронерът долови острата миризма на кучешка урина.
– Даже снегът не може да скрие вонята! – промърмори той, бърчейки нос.
Ателстан се съгласи и придърпа по-плътно качулката си, за да не гледа гниещите отпадъци, изхвърлената храна и човешките изпражнения, изхвърляни с нощните гърнета, смесени с боклука от преметените къщи, тъй като хората се подготвяха за празниците. Разбира се, Съдърк никога не спеше. Занаятчиите не спираха работа: свещари, които правеха свещи от свинска мас; кожари, сиренари, шапкари, ковачи, а през нощта, когато приберяха сергиите, тук бродеха изпосталелите злодеи от подземния свят, в търсене на лесна плячка сред бордеите и публичните домове край Темза. Но никой не се доближи до Кранстън или Ателстан. Свещеникът беше много почитан, а от сър Джон се бояха повече, отколкото от главния съдия на кралския съд.
"Сейнт Ерконуолд" тънеше в мрак. Ателстан беше доволен, че Уоткин е угасил свещите. Канеше се да преведе сър Джон през портичката към дома на свещеника, когато тъмна сянка изскочи от сенките и сграбчи юздата на Филомел. Ателстан се вгледа в продълговатото бледо лице под катраненочерната качулка.