Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
Тя пусна чантата и пакета с храна, чиято кафява хартия бе омекнала от потта по дланите й.
- Тя ще се оправи ли? Имате ли лекар на борда? - Баща й се въртеше наоколо с изпито лице.
- Да, сър. Моля, не се тревожете. - Тя го усети да спира до нея. - Съжалявам, сър. Не можете да продължите с нас.
Единият офицер посегна към кошницата й.
- Искате ли да ви я нося?
- He - сопна се тя и я дръпна към себе си. - Не, благодаря - добави тя и се постара да се усмихне. - Всичките ми документи и неща са вътре. Би било ужасно да ги загубя.
Той се усмихна.
- Сигурно сте права, госпожо. Днес не е удачно да се губи каквото и да било.
Двамата офицери я бяха подхванали под лактите и сега я водеха към кораба. За разлика от „Виктория“, разсеяно отбеляза тя, подвижното мостче изглеждаше износено, дървените му пречки бяха полуизгнили от годините и съприкосновението с безчет крака и морска вода.
- Ами сбогом, Меги - викна баща й.
- Татко. Внезапно всичко й се стори толкова прибързано. Не бе сигурна, че е готова. Опита се да им прати въздушна целувка със свободната си ръка, за да предаде поне частица от онова, което чувстваше.
- Да? Даниъл? Къде е той? Баща й се обърна, за да търси момчето. Вдигна ръка и й махна да почака, да потърпи малко, но тълпата се притискаше към бариерата и вече го бе погълнала.
- Не сме се сбогували както трябва.
- Проклето момче. - Баща й бе на ръба на сълзите. - Дан! Знам, че иска да се сбогувате. Виж, изобщо не си го слагай на сърце...
- Наистина е време да ви качим на борда, госпожо - каза офицерът от едната й страна.
Тя го погледна, после погледна и към бараката на митническата служба. Вече бе стъпила на подвижния мост. Усещаше върху крака си натиска на куфара, който носеше офицерът зад нея, нетърпелив да продължат.
- Не мога да го видя, миличка - викна Мъри. - Не знам къде е.
- Кажи му, че всичко е наред, татко. Разбирам го. - Виждаше, че баща й примигва често-често.
- Ще съжаляваш! - Един млад докер с нахлупен ниско каскет й се ухили лукаво.
- Бъди внимателна - викна баща й. - Чу ли ме? Грижи се за себе си. - После гласът му, лицето му, както и горният край на охлузената му шапка изчезнаха в мелето.
Старшият офицер, или Старши, както го наричаха мъжете, три пъти се бе опитвал да привлече вниманието му. Проклетникът стоеше там и подскачаше нагоре-надолу като хлапе, което моли за позволение да иде до тоалетната.
Добсън. Винаги малко по-небрежен, отколкото изискваше поводът. Капитан Хайфийлд, вече и бездруго в лошо настроение, бе решен да го игнорира. Извърна се и позвъни в Контролната зала на двигателите.
От влагата го болеше кракът. За миг го отпусна, като прехвърли цялата си тежест на другия и застана леко накриво, което бе необичайно за него. Беше едър мъж, чиято и изпъната стойка се бе запечатала в жилите му през дългите години служба - и бе довела до безброй подигравателни имитации на долните палуби.
- Хокинс, искам да чуя за извеждащия двигател. Още ли е блокирал?
- В момента съм изпратил двама механици там, сър. Надяваме се да го освободим през следващите двайсетина минути.
Капитан Хайфийлд въздъхна.
- Постарайте се, човече. Иначе ще ни трябват две лодки, които да ни изтеглят, а това няма да изглежда особено престижно точно днес, нали?
- Не искаме жителите на старата ни колония да ни запомнят така, докато отплаваме с дъщерите им.
- Мостик, щурвал, кормчия на руля.
- Отлично, кормчия. Готов да поемеш курс едно-две-нула. - Капитан Хайфийлд се отдръпна от микрофона. - Какво?
Добсън се поколеба.
- Аз... само се съгласявах с вас, сър. Не такъв образ бихме искали да оставим в съзнанието на хората.
- Е, това не е нещо, за което ти да се безпокоиш, Добсън. Какво искаше?
От мостика се виждаше цялото пристанище: огромни пъплещи тълпи, които се простираха чак до сухите докове, транспарантите, които бяха опънати долу, и една по една - жените, които бавно се качваха по подвижния мост и махаха за поздрав. Хайфийлд вътрешно бе простенвал при вида на всяка.
- Дойдох да поговоря с вас за присъствения доклад сър. Още ни липсват неколцина.
Капитан Хайфийлд погледна часовника си.
- По това време? Колко?
Добсън погледна списъка си.
- Към този момент, сър, почти половин дузина.
- По дяволите. - Капитан Хайфийлд удари с длан по монитора. Отплаването се превръщаше във фарс. Какво за бога, са правили снощи мъжете?
Изглежда, е имало някаква голяма веселба в един от клубовете, сър. Няколко от мъжете се върнаха доста почерпени, а имаше и такива, които направо си бяха мъртво пияни. Един не улучил подвижния мост и паднал във водата. За щастие на вахта са били Джоунс и Морис, сър иначе щяхме да го изгубим. И шестима още ги няма.