Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Нервно ли ти е? - попита баща й. Той също бе видял момичето.
- Не - отвърна тя. Искам само да видя Джо отново. Отговорът й, изглежда, му бе достатъчен.
- Майка ти щеше да се гордее.
- Мама щеше да каже, че е трябвало да си облека нещо по-стилно.
- И това е вярно. Той я смушка с лакът, тя му отвърна по същия начин, а после се пресегна да нагласи шапката си.
- Има ли още булки? Жена от Червения кръст, стискаща твърда папка в ръка, си пробиваше път в тълпата. - Булки, трябва да се качите веднага. Пригответе си документите. Докато минаваше по подвижния мост, всяко момиче бе обсипвано с пъстри хартиени лентички и съпроводено от викове „Ще съжаляваш“ откъм доковете с тон, който можеше да се приеме и за шеговит, и не дотам.
Баща й бе занесъл сандъка й до митническата служба. Сега тя се загледа покрай него към най-малкия си брат, който стоеше с извърнати от нея и кораба очи.
- Грижи се за кобилата вместо мен, Даниъл - каза му, като се наложи да повиши малко глас. - Не позволявай да я язди никой от онези дебелаци. - Той продължаваше да се взира в земята и не искаше да я погледне. - И я остави на юздичка колкото може по-дълго. Сега не е свикнала да се тегли и ще бъде най-добре, ако успееш да запазиш устата й чувствителна.
- Даниъл. Отговори на сестра си. - Баща й го сръчка здраво.
- Добре.
Тя се загледа в слабичките му рамене, в решително извърнатото му лице и я обзе непреодолимо желание да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но той смяташе бременния й корем за отблъскващ и избягваше всякакъв физически контакт, откакто тя бе потвърдила, че заминава. Сякаш обвиняваше корема й, а не Джо, задето му я отнема.
- Ще ми стиснеш ли ръката?
Последва дълго мълчание, натежало от заплахата от скастряне от страна на баща им, след което ръката на Даниъл се стрелна и пое нейната в кратко и здраво ръкостискане. Побърза да я пусне. И все така не искаше да я погледне.
- Ще ти пиша - каза тя. - Гледай да ми отговориш.
Той не отговори.
Баща й пристъпи напред и я прегърна здраво.
- Кажи на онзи твой мъж, че трябва да се грижи добр за теб - каза той със задавен глас, притиснал устни в косата й.
- Стига и ти, татко.-Тя вдъхна миризмата на нафталин от хубавото му сако, както и мириса на крави и сено, който се смесваше с всичко останало. Ще се оправите, всички. Лети ще се грижи за вас по-добре от мен.
- Е, това не е трудно.
Тя усети престореното веселие в шегата му и го стисна по-силно.
- Ще ми се... ще ми се...
- Татко... В гласа й се прокрадна предупреждение.
- Добре. Той се отдръпна от нея, озърна се наоколо и се завъртя насам-натам, сякаш не можеше да си събере мислите. Преглътна с мъка. Е, най-добре да те качим на борда. Искаш ли да ти нося чантите?
- Ще се справя. - Тя преметна голямата чанта през рамо и натъпка кошницата и пакета с храна в свободна та си ръка, за да й е по-лесно да пази равновесие. После си пое дълбоко дъх и тръгна към кораба.
Баща й протегна ръка.
- Чакай, момиче! Трябва първо да минеш през митнически контрол.
- Какво?
- Митница. Виж, изпращат всички там, преди да се качат на борда.
Тя се вгледа над блъскащата се тълпа към мястото, което й сочеше: огромна ламаринена барака напреки на кея.
- Така каза жената от Червения кръст. Всички трябва да минат първо оттам.
Две момичета говореха с офицерите на входа. Едната сочеше към чантата си и се смееше.
Баща й се загледа изпитателно в Меги.
- Добре ли си? Много си бледа.
- Не мога, татко - прошепна тя.
- Не те чувам, момиче. Какво има?
- Татко, не се чувствам добре - каза тя.
Баща й направи крачка напред и я хвана за ръка.
- Какво има? Искаш ли да поседнеш?
- Не... От многото хора е. Малко ми стана лошо. Кажи им, че трябва да ме качат на кораба. - Тя затвори очи. Чу как баща й рязко нареди нещо на Даниъл и той хукна.
След няколко минути, двама морски офицери застанаха до нея.
- Добре ли сте, госпожо?
- Трябва само да се кача на кораба.
- Добре. Били ли сте...
- Вижте, ясно е, че съм бременна. Лошо ми е. Бебето притиска пикочния ми мехур и се опасявам, че ще се изложа. Не мога да остана в тази тълпа и минутка повече. - Отчаянието я бе докарало до сълзи и това ги притесняваше, личеше си.
- Това не е типично за нея — със загрижен глас обясняваше баща й. - Силно момиче е. Никога досега не съм я виждал да й прилошава.
- Вече на няколко жени им стана зле - каза единият офицер. - Заради цялата бъркотия тук. Ще я придружим на борда. Дайте ни чантите си, госпожо.