Змии в стените

– Кой? – измънка ошашавената девойка.

– Бележката върху кутията с… хм… пица гласеше, че това е подарък за мен, платен от Михаил Антонов. Гореспоменатият е мой приятел, родом от тази гадна държава, един от много малкото българи, посветен в тайните на „Зелената котка“, което пък го прави доста уязвим за Акълдаващите изчадия.

– Ъм… Тери… не пропускаш ли нещо? – обадих се аз за пръв път, откакто бе стартирала тирадата му.

– Какво? – обърна се раздразнено към мен магьосникът.

– Нашата нова позната тук – кимнах учтиво към девойката. – Все пак тя успя да те открие къде живееш. Независимо че имаше адреса, знаеш, че за да достигне човек до къщата на Тъмен Маг, е наложително да му се намира поне частичка магия…

– Браво, братле! – скочи от фотьойла Тери и ме тупна по рамото така, че от очите ми изхвърчаха звезди, достатъчни да окомплектоват две-три галактики. – Умен си беше и умен ще си останеш, Питър! Силвия, ела за малко, ако обичаш…

Девойката се изправи и, без да задава глупави въпроси, се приближи до Вечния Човек. Той протегна ръка и я улови за кръста, притегляйки я към себе си… малко по-близо, отколкото бе нужно, според мен. Очите му припламнаха налудничаво: в един миг бяха кафяви, в друг – сини, след миг позеленяваха, а после отново се връщаха към онзи кестенов нюанс, който те караше да изтръпваш в очакване на нещо неизвестно и в същото време болезнено познато…

– Илиева? – промърмори той, докато огнените езици се мъчеха да се удържат в границите на ирисите му. – Глупости на търкалета. В теб тече кръвта на Мишо. Я да видим коя е майка ти… О, Людмила – вълшебницата от Стара Загора… това обяснява доста неща…