Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
— Типична нощ във френския квартал – каза Пендъргаст, облягайки се на колата. – „Бърбън“ е следващата улица ей там – алюзия за моралния упадък на нацията. – Той вдиша нощния въздух и по бледите му черти се разля странна полуусмивка.
Д’Агоста почака, но Пендъргаст не помръдна.
— Тръгваме ли? – попита той накрая.
— Един момент, Винсънт, – Пендъргаст затвори очите си и отново бавно пое въздух, сякаш поглъщаше духа на мястото. Д’Агоста чакаше, напомняйки си, че странните промени в настроението на агента и странното му поведение изискват търпение – много търпение. Но пътуването от Савана беше дълго и изтощително – явно Пендъргаст държеше тук друг Ролс, напълно еднакъв с онзи в Ню Йорк – а Д’Агоста умираше от глад. И отгоре на всичко, след като беше търсил сума време бира, гледката на гуляйджии, минаващи покрай тях със студено пиво, не способстваше за подобряване на настроението му.
Измина минута и Д’Агоста прочисти гърлото си. Очите се отвориха.
— Отиваме ли да видим старите ти бърлоги? – попита Д’Агоста. – Или поне онова, което е останало от тях?
— Да, наистина. – Пендъргаст се обърна. – Това е най-старата наета на Дофин стрийт, точно тук, в самото сърце на френския квартал – истинският френски квартал.
Д’Агоста изсумтя. Беше забелязал, че служителят в паркинга ги наблюдава с известна доза подозрение.
Пендъргаст отбеляза:
— Онази хубава колониална къща в гръцки стил, например, е била построена от един от най-прочутите архитекти на ранен Ню Орлиънс, Джеймс Галиър старши.
— Изглежда са я превърнали в „Холидей ин“ – каза Д’Агоста, виждайки табелката отпред.
— А онази великолепна къща ей там е домът „Гардет Льо Претр“. Построена за един зъболекар, който дошъл тук от Филаделфия, когато това било испански град. Един заселник на име Льо Претр я купил през 1839-та за повече от двайсет хиляди долара – огромно състояние за онова време. Льо Претр я притежавали до седемдесетте години, но семейството западнало доста… Сега, струва ми се, е превърната в луксозни апартаменти.
— Точно така – каза Д’Агоста. Служителят на паркинга идваше в момента към тях с намръщено лице.
— А точно през улицата – каза Пендъргаст – е старата креолска къщурка, където Джон Джеймс Одюбон е живял със съпругата си, Луси Бекуел, известно време. Сега е малък любопитен музей.
— Извинете ме – каза служителят и очите му се присвиха като очи на жаба. – Разтакаването не е позволено.
— Моите извинения! – Пендъргаст бръкна в джоба си и извади петдесетдоларова банкнота. – Колко лекомислено от моя страна да не ви предложа бакшиш. Поздравявам ви за вашата бдителност.
Мъжът се усмихна.
— Ами, аз не бях… но това е разбираемо, сър. – Той взе банкнотата. – Свършете си спокойно работата, не бързайте.
— И като кимаше и се усмихваше, той тръгна обратно към будката.
Пендъргаст все още не бързаше да тръгват. Той се разходи наоколо със сплетени на гърба си ръце, като се оглеждаше, сякаш беше в музейна галерия, изражението му представляваше любопитна смесица от копнеж, загуба и нещо, което бе трудно да се определи. Д’Агоста се опита да потисне нарастващото си раздразнение.
— Нали сега щяхме да търсим старата ти къща? – попита накрая той.
Пендъргаст се обърна към него и промърмори:
— Но ние го правим, скъпи ми Винсънт.
— Къде?
— Точно тук. Това беше Рошеноар.
Д’Агоста преглътна и огледа асфалтирания паркинг с нови очи. Неочакван повей на вятъра вдигна някакъв боклук и започна да го подмята насам-натам. Някъде измяука котка.
— След като къщата изгоря – каза Пендъргаст, – подземните крипти бяха опразнени, мазето засипано и руините – разчистени с булдозер. Беше пусто място години наред, докато не го отдадох под наем на компанията, която сега държи паркинга.
— Още ли си собственик на този терен?
— Пендъргастови никога не продават недвижима собственост.
— О!
Пендъргаст се обърна.
— Рошеноар се намираше навътре от улицата, със симетрично подредените градини отпред, от самото начало по монашески усамотена, голяма каменна постройка с островърхи еркерни прозорци, назъбени бойни кули и тихи алеи. Готически ренесанс, по-скоро необичаен за улицата. Моята стая беше в ъгъла на втория етаж, ей там. – Той посочи към мястото. – Гледаше точно към къщата на Одюбон на реката, а другият прозорец бе обърнат към къщата на Льо Претр… Гледах ги с часове, хората се движеха напред-назад зад осветените прозорци, а аз ги гледах като на театър.