Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
Пендъргаст махна с „Лес Байер“-а към Уисли.
— На колене!
Уисли се подчини.
Агентът му подаде изцапаната с кръв кърпичка.
— Добре. Разкажете ми останалото.
Уисли продължаваше да трепери силно.
— Аз… аз не знам кой знае колко много. Бяха двама мъже. Единият беше американец, другият – европеец. Немец, струва ми се. Те… доставиха лъва-човекоядец. По общо мнение – обучен. Бяха добре финансирани.
— Откъде знаете техните националности?
— Чух ги. Зад палатката за хранене, говореха с Уокинг. Нощта, преди туристът да бъде убит.
— Как изглеждаха?
— Беше нощ. Не можах да видя.
Пендъргаст направи пауза.
— Какво точно направи Уокинг?
— Организира смъртта на туриста. Знаеше къде чака лъвът и изпрати туриста в тази посока. Каза му, че там имало африкански глиган, възможност да снима. – Уисли преглътна. – Той… се погрижи Ниала да зареди пушката на съпругата ви с халосни патрони.
— Значи Ниала също е бил замесен в това?
Уисли кимна.
— Всички бяха замесени.
— Тези мъже, които споменахте… казахте, че разполагали с много средства. Откъде знаете?
— Платиха много добре. Уокинг получи петдесет хиляди да осъществи плана. Аз… аз получих двайсет хиляди за използването на лагера и да си затворя очите.
— Лъвът е бил обучен?
— Така спомена някой.
— Как?
— Не знам как. Знам само, че е бил обучен да убива по команда – макар че ако някой си мисли, че може да разчита на това, е луд.
— Сигурен ли сте, че мъжете са били само двама?
— Чух само два гласа.
Устните на Пендъргаст се свиха в права линия. Д’Агоста отново гледаше как агентът от ФБР успя да се контролира с очевидно усилие на волята.
— Има ли нещо друго?
— Не. Нищо. Това беше всичко, кълна се. Никога повече не сме говорили за това.
— Много добре. – И тогава с внезапна, плашеща скорост, Пендъргаст сграбчи Уисли за косата и опря оръжието си в слепоочието на мъжа.
— Не! – извика Д’Агоста и се пресегна да възпре ръката на Пендъргаст.
Пендъргаст се обърна да го погледне и Д’Агоста бе почти физически блъснат от неистовия поглед на агента.
— Не е добра идея да се убиват информатори – каза Д’Агоста, като се опита да модулира гласа си внимателно и да го накара да звучи колкото се може по-непринудено. – Може би не е казал всичко. Може би джинът и тоникът ще го убият вместо нас, спести си неприятностите. Не се притеснявай – дебелакът никъде няма да избяга.
Пендъргаст се поколеба, с все още притиснато дуло към слепоочието на Уисли. После бавно отпусна хватката около тънката тонзура червеникава коса. Бившият концесионер се свлече на земята и Д’Агоста забеляза с отвращение, че се е подмокрил.
Без да говори, Пендъргаст се пъхна в колата. Д’Агоста седна до него. Излязоха отново на пътя и се насочиха към Лусака, без да се обръщат назад.
Мина половин час, преди Д’Агоста да се обади:
— Е – каза той. – Какво следва?
— Миналото – отвърна Пендъргаст, без да откъсва очи от пътя. – Следва миналото.
12.
Савана, Джорджия
Площад „Уайтфийлд“ дремеше спокойно в гаснещата светлина на понеделнишката вечер. Уличните лампи светнаха, придавайки на палмите и на испанския мъх, висящ от чворестите клони на дъбовете, прозирна отчетливост. След адската горещина на Централна Африка Д’Агоста намери влажния въздух на Джорджия почти облекчителен.
Той последва Пендъргаст през подрязаната трева. В центъра на площада стоеше голям купол, заобиколен от цветя. Под фестонирания покрив се провеждаше сватбено парти, покорно следващо инструкциите на един фотограф. По-нататък пък хората се разхождаха или седяха на боядисаните в черно пейки, говореха си или четяха. Всичко изглеждаше малко размито и не на фокус и Д’Агоста поклати глава. След лудешкото препускане от Ню Йорк до Замбия и после до този център на южняшка аристократичност той се чувстваше скован.
Пендъргаст спря, посочвайки през Хабершам стрийт голяма пищна викторианска къща, бяла и безукорна като всички останали. Когато се насочиха натам, Пендъргаст каза:
— И не забравяй, Винсънт – той още не знае.
— Ясно.
Двамата пресякоха улицата и се изкачиха по дървените стъпала. Пендъргаст натисна звънеца. След десет секунди лампата отгоре светна и вратата се отвори от мъж в средата на четиридесетте. Д’Агоста го погледна с любопитство. Беше висок и поразително красив с високите си скули, тъмни очи гъста кестенява коса. Беше толкова загорял, колкото Пендъргаст – блед. В ръката си държеше сгънато списание. Д’Агоста хвърли поглед на предната страница, където се четеше: „Списание за американска неврохирургия“.