Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Хайде да приключваме — каза твърдо Елейн. Вече се беше съблякла по долна риза. — Само да облека тази рокля и…
— Обличай се — сопна се Нинив.
— Някоя от нас трябва да се направи на дамане — отвърна Елейн. — Иначе никога няма да се доберем до Егвийн. Тази рокля ти става, а Мин не може да участва. Оставам аз.
— Казах, обличай се. Имаме си Окаишена. — Нинив дръпна каишката и сул-дам изохка.
— Не! Не, моля ви! Ако някой ме види… — И млъкна, пронизана от студения поглед на Нинив.
— Ако питаш мен, ти си по-лоша и от убийца, по-лоша си от Мраколюбка. По-лошо за теб не бих могла да измисля. Само от това, че трябва да нося това нещо на китката си, да бъда като теб, макар и само за час, ми прилошава. Тъй че ако смяташ, че има нещо, което бих се въздържала да ти причиня, помисли си добре. Не искаш да те видят? Добре. Ние също не искаме да ни видят. Макар че всъщност никой не поглежда една дамане. Стига да си държиш главата сведена, както е прието за Окаишените, никой изобщо няма да те забележи. Но ти ще трябва да направиш всичко, което ти е по силите, за да не могат да забележат нас. Ако това стане, със сигурност ще разпознаят и теб, а ако и това не е достатъчно да те убеди, обещавам ти, че ще те принудя да прокълнеш първата целувка, която майка ти е дала на баща ти. Разбрахме ли се?
— Да — отвърна плахо Сийта. — Заклевам се.
Нинив трябваше да свали гривната, за да могат да прекарат боядисаната в сиво рокля на Елейн през каишката и през главата на Сийта. Не й стоеше много добре — беше хлабава на гърдите и тясна по бедрата, но роклята на Нинив щеше да й стои също толкова зле, и при това щеше да й е твърде къса. Нинив можеше само да се надява, че хората наистина не поглеждат към дамане. С неохота отново постави гривната на китката си.
Елейн събра дрехите на Нинив, уви другата боядисана рокля около тях и ги върза на вързоп — вързоп за жена в селско облекло, който щеше да носи след сул-дам и дамане.
— Гавин направо ще се пръсне, като чуе това — каза тя и се засмя насила.
Нинив я изгледа, след това изгледа и Мин. Беше дошло времето за най-опасната част.
— Готови ли сте?
Усмивката на Елейн се стопи.
— Аз съм готова.
— Готова съм — кимна рязко Мин.
— Вие… къде отиваме? — попита Сийта и бързо добави: — Ако мога да попитам?
— В леговището на лъвовете — каза Елейн.
— Да потанцуваме с Тъмния — добави Мин.
Нинив въздъхна и поклати глава.
— Това, което се опитват да кажат, е, че отиваме там, където държат всички дамане. Смятаме да освободим една от тях.
Бейл Домон наблюдаваше изгряващото слънце от палубата на „Вейка“. По кейовете вече гъмжеше от хора, въпреки че улиците, водещи нагоре от пристанището, все още бяха почти пусти. Една чайка, кацнала на мачтата, се втренчи в него; очите на чайките бяха безжалостни.
— Сигурен ли си, капитане? — попита Ярин. — Ако Сеанчан се зачудят какво правим всички на борда…
— Ти гледай само да има по една брадва до всяко въже — отвърна му Домон. — И, Ярин, ако някой среже въжето си преди онези жени да се качат на борда, ще му пръсна черепа.
— Ами ако не дойдат, капитане? Ако вместо тях дойдат войници на Сеанчан?
— Успокой се, човече! Ако дойдат войници, ще отплаваме към устието на залива и Светлината дано има милост към всички ни. Но докато не дойдат войници, ще ги чакам тези жени. А ти се направи все едно че нищо не правиш.
Домон отново се загледа към града, там, където държаха всички дамане. Пръстите му нервно забарабаниха по перилата.
Вятърът донесе до ноздрите му миризмата на сутрешни кухненски огнища и се опита да отвее пешовете на проядения му от молци плащ, но той го задържа плътно с едната си ръка. Вече бе почти в града. Сред дрехите, които бяха намерили в селото, нямаше сетре, което да му става, и той бе решил, че ще е най-добре да скрие фината сребърна бродерия по ръкавите си и чаплите по яката. Отношението на Сеанчан към покорените хора, оставени да носят оръжие, едва ли се простираше и върху хора с мечове със знака на чаплата.
Едва виждаше Хюрин, който се промъкваше на коня си между фургоните и конюшните. Ингтар, първият, който бе проникнал в града, вече не се виждаше. Перин и Мат следваха Ранд на равни интервали. Той не се обърна, за да се увери, че са там. Не трябваше да се издават, че между тях има нещо общо. Бяха просто петима мъже, пристигащи във Фалме рано заранта, и изобщо не се познаваха.
Хюрин го изчака. Беше сменил сетрето си с една дълга селска дреха и въпреки тежкото наметало, покриващо късия му меч и щита, трепереше от студ.
— Лорд Ингтар е ей там отзад — каза той и кимна към един тесен проход. — Каза да оставим конете тук и да продължим пеш. — След като Ранд слезе от седлото, душещият добави: — Фейн е слязъл надолу по тази улица, лорд Ранд. Почти го надушвам.