Великият лов

— Така не действа — обади се Мин, но Нинив едва я чу.

Тя… усети… другата жена — усети какво изпитва тя, връвта, стегнала глезените и китките й зад гърба, вкуса на развалена риба от парцала в устата й, сламата, която я бодеше през тънката тъкан на долните й дрехи. Не беше така, като че ли самата Нинив усещаше тези неща, но в главата й се струпа куп от усещания, за които знаеше, че са на сул-дам.

Тя се помъчи да ги пренебрегне — те обаче не искаха да се махнат — и се обърна към овързаната жена.

— Няма да те нараня, ако отговориш откровено на въпросите ми. Ние не сме Сеанчан. Но ако ме излъжеш… — Тя дръпна заплашително каишката.

Раменете на жената се разтресоха, и устата й около парцала се изви в усмивка. На Нинив й беше нужен само миг, за да осъзнае, че сул-дам й се смее.

Тя стисна устни, но после й хрумна друго нещо. Купищата усещания, нахлули в главата й, изглежда, не бяха нищо друго освен онова, което изпитваха сетивата на сул-дам. Само за опит тя се опита да прибави към тях нещо повече.

Сините очи изведнъж се изцъклиха и сул-дам нададе вик, който парцалът успя да заглуши едва отчасти. Тя зашава с длани зад гърба си, като че ли се мъчеше да се предпази от нещо, и се загърчи в сламата в напразно усилие да се измъкне.

Нинив зяпна и бързо се отърси от допълнителното усещане, което беше добавила. Сул-дам се отпусна и заплака.

— Какво… Какво й… направи? — попита Елейн плахо. Мин само ги гледаше с широко отворена уста.

— Същото, което ти направи Шериам, когато захвърли онази чаша по Марит — мрачно отвърна Нинив. „О, Светлина, това му се вика гадост.“

— Ох!

— Но от един ай-дам не се очаква да действа по този начин — каза Мин. — Те твърдяха, че не може да действа на жена, която е неспособна да прелива.

— Не ме интересува как се очаква да действа, след като действа. — Нинив сграбчи сребърната каишка там, където се свързваше с нашийника, и дръпна жената толкова, че да може да я погледне в очите. Изплашени очи. — Слушай ме и ме чуй добре. Искам отговори и ако не ги получа, ще те накарам да ти се стори, че съм те одрала жива. — По лицето на жената премина тръпка на ужас и стомахът на Нинив се надигна, щом разбра, че сул-дам е възприела думите й буквално. „Ако смята, че мога, то е, защото знае. Точно за това са каишките.“ Тя се насили да не посегне към гривната на китката си и да я махне. Лицето й стана още по-твърдо. — Готова ли си да ми отговаряш? Или искаш още доказателства?

Паническото тръскане на главата беше достатъчно красноречив отговор. Когато Нинив махна парцала, жената преглътна и забърбори:

— Няма да ви издам. Заклевам се. Само махнете това от шията ми. Имам злато. Вземете го. Кълна се, няма да ви издам.

— Млъкни — сряза я Нинив и жената веднага си затвори устата. — Как се казваш?

— Сийта. Моля ви. Ще ви отговоря, но моля ви, махнете… това… от мен! Ако някой ме види с него… — Очите на Сийта се извъртяха към нашийника, а после се затвориха. — Моля ви…

Нинив осъзна нещо. Никога нямаше да накара Елейн да си сложи нашийника.