Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Верин драсна четвърта черта, превръщайки птичата стъпка в част от звезда.
— И кой още? — попита тихо тя. Пръчката бе замръзнала в ръката й в очакване.
— Аз — каза Перин само миг преди да избръмчи и гласът на Лоиал:
— Аз също.
Юно и останалите шиенарци заподвикваха, че и те искат да се включат.
— Перин се обади пръв — отсече Верин и това реши спора. Тя добави пета черта и обгради петте с кръг. Космите по врата на Ранд настръхнаха — беше се образувало същото колело, което преди малко бе изтрила. — Петима ще препуснат напред — промърмори тя на себе си.
— Аз наистина бих искал да видя Фалме — каза Лоиал. — Никога не съм виждал Аритския океан. Освен това мога да нося раклата, ако Рогът все още е в нея.
— По-добре да включите поне мен, милорд — каза Юно. — На вас с лорд Ранд ще ви трябва поне още един меч зад гърба, ако проклетите сеанчанци се опитат да ви спрат. — Останалите шиенарци зароптаха по същия повод.
— Не бъдете глупави — сряза ги Верин. — Не можете да отидете всички. Колкото и безгрижни да са Сеанчан по отношение на чужденците, те със сигурност ще забележат двадесет войници, а вие не приличате на нищо друго, независимо дали сте с оръжие, или не. Един или двама от вас ще е все същото. Петима са достатъчно малко, за да не привлекат внимание, а това, че трима от тях ще са тримата тавирен сред нас, си идва тъкмо на място. Не, Лоиал, ти също трябва да останеш. На Томанска глава няма огиери. Ти ще привлечеш точно толкова внимание, колкото всички останали, взети заедно.
— А вие? — попита Ранд.
Верин поклати глава.
— Забравяш за дамане. — Устните й се изкривиха от отвращение. — Единственото, с което бих могла да ви помогна, е ако преливам Силата, а това няма да е от никаква полза, ако привлека онези срещу вас. Дори да не са достатъчно близо, за да ме видят, всяка от тях може да усети жена — или мъж впрочем — когато прелива, освен ако не се постарае да употреби съвсем малко от Силата. — Тя не погледна Ранд и на него му се стори, че го пренебрегва преднамерено. Мат и Перин изведнъж се заинтересуваха от вида на обущата си.
— Мъж — изсумтя Ингтар. — Верин Седай, защо ни измисляте нови проблеми? Вече си имаме предостатъчно, че да допускаме и присъствието сред нас на мъже, които преливат. Но няма да е зле и вие да сте там. Ако ни потрябва вашата…
— Не. Вие петимата трябва да отидете сами. — Стъпалото й изтри част от очертания кръг и тя изгледа всеки поред, напрегната и намръщена. — Петима ще препуснат напред.
За миг изглеждаше, че Ингтар отново ще възрази, но срещнал острия й поглед, той сви рамене и се обърна към Хюрин.
— Колко път има до Фалме?
Душещият се почеса по главата.
— Ако тръгнем веднага и яздим цяла нощ, можем да стигнем утре заран по изгрев слънце.
— Значи точно това ще направим. Няма да губя повече време. Всички по конете. Юно, искам да поведеш останалите след нас, но гледай да не ви видят и не позволявай на никого…
Докато Ингтар продължаваше да дава указания, Ранд погледна към надрасканото колело. Сега то беше счупено, само с четири спици. Неизвестно защо това го накара да потръпне. Усети, че Верин го гледа с блесналите си тъмни очи, напрегнати като на птица. Трябваше му усилие, за да отмести погледа си и да започне да събира вещите си.
„Глупости — каза си той раздразнено. — Щом няма да е там, тя не може да направи нищо.“
Глава 45
Майстор на меча
Изгряващото слънце изплува над хоризонта и хвърли дълги сенки по каменните улици на Фалме. Вятърът откъм морето понесе дима от утринните кухненски огньове навътре към сушата. Само ранобудниците бяха вече навън и дъхът им вдигаше на пара от сутрешния студ. В сравнение с тълпите, които щяха да изпълнят улиците след някой и друг час, градът изглеждаше почти пуст.
Седнала на една бъчва пред някакъв железарски дюкян, Нинив топлеше длани под мишниците си и оглеждаше малката си войска. Мин седеше на един праг от другата страна на улицата, загърната в сеанчанската си пелерина, и ядеше сухи сливи, а Елейн се беше сгушила в дъното на улицата. Голям чувал, свит от пристанището, лежеше грижливо сгънат на земята до Мин. „Моята войска — помисли си мрачно Нинив. — Но друга нямам.“
Забеляза двойката сул-дам и дамане, които се изкачваха по улицата. Жълтокоса жена с гривната и чернокоса с нашийника. И двете се прозяваха сънено. Малцината фалменци по улицата извръщаха очи и им правеха път. Доколкото Нинив можеше да види от мястото си, чак до залива не се виждаха други сеанчанци. Тя обаче не извърна глава настрана. Вместо това се протегна и се сви, сякаш да раздвижи премръзналите си рамене.